ЖИВОТЪТ СВЪРШВАНЕ НЯМА

За автора:
Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.
Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.
Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.

Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.

ОТКЪС 10

Изглежда, бях позакъснял, защото почти навсякъде екипажите бяха вече формирани. Сезонът за риболов бил от късна пролет до ранна есен, или горе-долу 6-7 месеца. Другото, което пречеше, е, че бях емигрант и нямах даже работна виза. Нямало как да ми оформят застраховките и осигуровките, а без това не можело. Океанът не бил шега работа и всичко се случвало. Направо се отчаях, а от дългото скиторене и чакане пред канцелариите краката ми се подуваха и вечер трудно свалях ботушите.
Накрая в една канадско-американска компания чиновникът прояви интерес, когато му казах, че съм професионален готвач от Европа. Разбрах, че географията му е слаба, защото България и Франция за него бяха нещо еднакво. Работата беше, че екипажите им се състояли изключително от канадски французи. Те се бунтували, защото не харесвали буламачите, които американските “куукове“ готвели. Аз, естествено, нямах и понятие от френската кухня, но лъжех с пълна сила, че нея я знам най-много. Пробутвах тъпотии като “петел по галски“ и “чорба по парижки“. Накрая чиновникът се хвана и рече, че ако си оправя играта със синдикатите и те поемат съответните гаранции, веднага ме зачислява като помощник-готвач.
Профсъюзният деец се оказа голям мошеник. Веднага ми поиска 500 долара за членски внос. След това заяви, че такава била месечната такса, а като се върна от гурбета, трябвало да му дам още 3000-3500 долара. Той си имал хора и по корабите, и ако не се отчета, щели да ме открият, където и да съм. Нямаше мърдане и му дадох, дето се вика, последните си пари.
Синдикалната тапия свърши работа и оттук нататък всичко започна да тече по мед и масло. Назначиха ме на работа с месечна заплата от 4000 долара. Двайсетина дни живях в общежитието на компанията, което се намираше в близкия пристанищен град Порт Анджелис. То ми се видя като луксозен хотел. През цялото време ни обучаваха как се лови риба, техника на безопасността и как да се спасяваме, ако корабът започне да потъва. Накрая ни раздадоха работни и други топли дрехи, които натъпкахме в моряшките торби.
Морето не е до колене
Риболовните флотилии бяха закотвени в широкия провлак, който оформя брега и канадския остров Ванкувър. Натоварихме се на едно корабче. То взе курс към острова и започна да се провира между стотици кораби от най-различен вид и калибър. Като наближихме пристанището Виктория, корабчето спря до една грамада от стомана. Това беше корабът-майка на нашата флота. Този кораб не беше кораб, а цял град, или по-точно, завод за преработка и замразяване на рибата. Каютата с три легла имаше собствен клозет-баня и всички екстри. Още не бяхме започнали да се настаняваме и по радиоточката бе разпоредено персоналът на кухнята веднага да се яви на работа. С двамата русоляви съквартиранти - също помощник-готвачи - зарязахме всичко и хукнахме към новото си работно място. В преддверието ни посрещна негърът Пол, шеф на бригадата сервитьори. Той ни показа шкафчетата, където се преоблякохме и маскирахме изцяло в бяло. Оформи се групичка от 8 човека, която шумно нахлу в кухнята. Тя бе доста голяма, блестеше от чистота и бе пълна с най-модерни машинарии, от които, естествено, нямах и понятие. Когато се появи майстор-готвачът, всичко замря. След дълго взиране в него човек можеше да проумее, че става въпрос за индивид от женски пол. Противно на всякакви представи за готвач, майстор Джил бе дребничко и слабо същество, което ни гледаше почти свирепо. Изненадата стана пълна, когато проточи шия и от устата й се разнесе мощен и продънен дрезгав глас, който сякаш идваше от димоотвода над печката. За времето, през което шефката изпуши три цигари - черен “Житан“, ни стана ясно кой, кога и къде ще работи и точно какво ще прави. Най-общо казано, трябваше да храним 114 души три пъти дневно, плюс допълнителното, което се полагало за нощните смени. Всички, включително и капитанът, ядели едно и също.
Бързо свикнах с работата, която под зоркия поглед на майстор Джил вървеше като по часовник. Еднообразно и под часовник вървеше и животът на кораба, който неумолимо държеше курс на север. Обикновено нощем ловните корабчета от флотилията пускаха дънните си мрежи. На сутринта акостираха до нашия плуващ град и разтоварваха улова. Десетки тонове треска и други риби потъваха в трюмовете, където работниците я чистеха и транжираха за дълбоко замразяване. И така всеки ден. Е, имаше и тежки моменти, а при буря ме гонеше и голям страх. На два пъти ме хваща морската болест, която е най-неприятното нещо на света. Независимо от всичко бях доволен, защото вече бях спечелил 8000 долара.
След двумесечно плаване корабът се промъкна покрай полуостров Кенай и навлезе в залива Кук. Акостирахме в пристанището на Анкоридж. Тук се намираха консервните фабрики на компанията. Започна денонощно разтоварване на замразената риба. Кухнята не спря работа и много трудно изпросих разрешение от Джил да сляза за няколко часа на брега. Знаех, че за това броено време няма да мога да видя нищо, но исках да си знам, че кракът ми е стъпил на “гъза на географията“. На Аляска наистина стъпих, и то на двата си крака, но се върнах на четири. Нещо много се разчувствах и преиграх ролята на стар морски вълк. По този причина се напих в първата срещната кръчма и това беше всичко.
Още не бях изтрезнял напълно и корабът пое отново по пътя си. Той се провря между два острова на Алеутския архипелаг и аз видях вулкан в действие. Сега щяхме да ловим риба в Берингово море цели четири месеца. Лятото вече беше дошло, но времето си беше направо студено. Денят стана много голям, та след като свършех работа, можех да гледам играта на китовете. Скалистите островчета бяха пренаселени от тюлени, моржове и милиарди чудновати птици. Сега им било времето да отглеждат поколенията си.
Веднъж, следвайки рибните пасажи, корабът заби много на изток и навлезе в руските териториални води. Веднага ни засякоха и отнякъде се появи руски стражеви кораб. Той почти се опря на нашия борд, та можах отблизо да видя руските матроси с петолъчки по ушанките. Тогава, за първи път откакто бях стъпил в Америка, ме изпълни ново чувство. Защото това ръждясало руско корито и тези петолъчки за мене бяха символ на света, от който се бях махнал. Настръхнах сякаш бях получил писмо от умрял и изведнъж осъзнах, че тук, на това късче американска територия в северния Тих океан, съм наистина свободен човек.
- Мамицата ви съветска - се чух да крещя, така че всичките жили на врата ми се издуха. - Вървете по дяволите с вашия социализъм и перестройки! Роби сте вие, и пълни кретени и идиоти. Искахте и аз да стана като вас, ама нa`! - и им показвах среден пръст.
Опитах се да им съобщя всичко това на руски, но нищо не се получи. И тогава пак започнах да крещя:
- Хелоу, френдс, хау ар ю - и махам с ръце като откачен.
Това руснаците разбраха и закрещяха хорово “хелоу, хелоу“.
Като се разминахме с тях, се обърнах и видях, че майстор Джил ме гледа с непресторен интерес. Тя явно беше впечатлена от единствените думи “идиот и кретен“, които сипех върху руските таваришчи... С това явно спечелих благоволението Ј, защото един ден ми каза:
- Фил, сега искам да те пробвам какви френски специалитети можеш да готвиш. На онзи сухоземен плъх си се хвалил нещо, та той ни накара да натоварим и четири палeта със замразени петли. Е, не са “галски“, но вярвам, че ще се справиш и с това.
Джил ми викаше на галено Фил, но от това не ми стана много топло. Бях поставен в матова ситуация, от която веднага се опитах да се измъкна:
- Да приготвиш петел по галски е сложна и дълга процедура. Това ще го пазим за банкета по случай завършването на риболова. Тежка работа е тази манджа и тя не е за всеки ден. Но като нареждаш, ще приготвя друг френски специалитет, само че ми трябват някои специални неща.
С явна неохота Джил отключи катинарите на нейната съкровищница. Това бе един метален шкаф, където пазеше подправките. Там за моя радост открих кимион и веднага забърках една огромна тава с кайма. Исках да дам на кебапчетата френски характер, та хвърлих в нея четири шепи ситно накълцан чесън и малко чилийско люто. Като ги прекарвах на скарата, омирисах целия район. Когато Пол и бригадата му заразнасяха порциите с моето произведение, имах чувството, че ще се пръсна от напрежение. Моряците, пък и самият капитан, направо побесняваха, ако манджите нещо не им харесат. Затова тръгнах с подкосени колена, като чух, че лично капитанът ме викал в офицерската трапезария. Застанах чинно пред него в очакване да ми се случи най-лошото. А той, след като ме гледа дълго, започна да нарежда:
- Мосю, това е вече деветият ми риболовен сезон. Досега на моя кораб не е приготвяна такава прекрасна храна. Мерси! Като дете бях чувал от дядо си за такъв грил, но никога не съм имал възможност да го опитам. Фантастичен е и още един път - мерси!
Думите му бяха последвани от ръкопляскане на целия офицерски състав. Вторият капитан ми наля чаша с вино, която моментално изпих и застанах отново в стойка мирно.
- Бих желал да направя нещо за вас - продължи капитанът. - Имате ли по-особено желание?
- Да, сър, моля за разрешението ви да работя през свободното си време допълнително по четири часа в трюма.