ЖИВОТЪТ СВЪРШВАНЕ НЯМА

За автора:
Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.
Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.
Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.

Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.

ОТКЪС 11

Необходими са ми пари и половин надница за мен е нещо много важно.
На кораба, както е по устав, капитанът е единственият господар след Бога и думата му на две не става. Той ме погледна учудено и каза само “йес“, като нареди на боцмана да уреди въпроса.
Върнах се тържествуващ в кубрика, но там срещнах ледения поглед на Джил. Научила всичко, тя явно ревнуваше успеха ми. По този случай започна да ме гони и животът ми се превърна в малък ад. Допълнителната работа ме уморяваше много, защото чистенето на рибата се оказа доста тежък и мръсен труд. Имах чувството, че и кокалите ми миришат на риба. Явно моите кебапчета се бяха харесали на всички. Моряците ми викаха на чист български “Фил-кебапче“ и искаха да забърквам каймата най-малко един път седмично. Всичко понасях стоически, защото непрекъснато пресмятах спечелените пари. Това ме изпълваше с радостни надежди за бъдещите ми планове.
Когато стъпих на твърда земя, бях отслабнал толкова, че гащите ми падаха. Обаче след 6 месеца труд и приключения бях притежател на 36 000 долара. От компанията ми помогнаха и аз като нормалните хора си извадих кредитна карта. Правеше ми страшен кеф да плащам с нея по ресторантите и баровете, по които се мъкнех в Сиатъл.
Една сутрин, докато се търкалях в леглото с едно “бейби“, на вратата в хотела ми се почука. Отворих и в стаята нахлуха трима бараби от екипажа на кораба. Те набързо ми припомниха, че имам задължения към синдиката и трябвало час по-скоро да уредя тази сметка. И тъй като единият от тях недвусмислено си чоплеше ноктите с голям нож, аз се оставих да ме довлекат при профсъюзния началник. Той безцеремонно ми нареди да преведа 4000 долара за членски внос на сметката, която явно беше лично негова. Оставиха ме на мира едва когато извърших необходимото в близкия банков клон.
***
Отново в Ню Йорк
Не мога да си обясня защо, но през цялото време изпитвах носталгия по Ню Йорк. Просто обичах този град и независимо от всичките ми патила исках да живея там до края на дните си. Сега той ми се струваше особено като остров на спасението. Затова си ангажирах място за полета на авиокомпанията “Делта“. В Атланта трябваше да сменям самолета. Имах чувството, че се връщам в родната си къща, затова престоят от три часа ми се видя дълъг като цяла вечност.
Пролетният Ню Йорк ме посрещна огрян от слънце. Веднага взех едно такси, което ме закара пред квартирата на Мустафата. От портиера разбрах, че той вече не е тук. Срещу традиционните пет долара негърът ми каза, че търсеният от мен се бил събрал с една китайка и живеел при нея в Чайна таун. Срещу още пет долара получих и адреса му. След като се мотах дълго по кривите и тесни улички на китайския град, открих въпросната къща. По-точно, видях Мустафата, който продаваше фланелки и маратонки на една сергия пред новия си дом. Зарадва се така, че щеше да ме смачка в мечешката си прегръдка. Като се съвзе от изненадата, набързо ми разправи “как е станала тази работа“ с него.
- Ами, Фитьо, след онази беля всичкото ми се обърка. Останах сам, а сам се не живее. Та се събрах с една моя стара позната от жълтия контингент. С нея най-вече се имах, тя стоя при мене горе-долу три месеца. Аз поработвах, а тя чистеше, готвеше и ме чакаше. Абе, нещо като семейство стана. Но ще ти кажа истината! Знаеш, че китайците минават за най-добрите готвачи. И моята не е лоша, ама такива манджи като тебе, Фитьо, никой не умее.
Тук Мустафата прекъсна монолога си и като примляскваше, дълго се взира в мене с гладен поглед.
- Та ха добре дошъл! - продължи чичото. - А сега чуй какво стана после. След като ме видя, че съм сериозен човек, че съм порядъчен и честен и се грижа за нея, Чун ми предложи да се преместим при нея. Така нямало да хабя пари за квартира, а съм щял и да помагам в бизнеса на брат и. Та така стана тази работа и, да ти призная, то ми е много добре... Ако искаш, мога да уредя да останеш при нас, като начало, докато се оправиш. Хайде да се качим горе.
Явно Мустафата ме виждаше под формата на имамбаялдъ или кебап, но не му се сърдех. Даже напротив, неговото предложение ме устройваше, докато се ориентирам и реша какво да правя. Чун се оказа възстаричка и доста дебела китайка. Тя изчурулика, че ме знаела, защото Мус-Та-Фа много й е говорел за мене. Можел съм да остана при тях и да спя в килерчето срещу три долара на вечер. Искала да готвя от време на време любимите манджи на любимия й Мус-Та-Фа и да не водя жени в новата си квартира.
Веднага извъртях един кебап от тлъсто овнешко месо. Може би поради гарнитурата от много ориз китайката хареса манджата, а чичото беше блажено щастлив. Следващите два дни непрекъснато готвех и разправях патилата си. Като чу как Върбан ме е преметнал и задигнал почти всичко, което бях припечелил на кораба, Мустафата наруши мълчанието си и се развика:
- Такива келемета сте вие, българите! Това, дето ти го е сторило онова мекере, никога турчин на турчина няма да стори! Тъй да знаеш - никога! Абе, добре са ви викали на вас гяури. Точно са ви го викали, тъй да знаеш... Все пак леко си се отървал, защото и най-лошото е могло да стане. Добре, че ми си се върна жив и здрав, а на другото му тегли една майна!
Това “добре, че ми си се върна“ направо ме стопли. Защото за първи път усетих, че тук има някой, който милее за мене.
На третия ден се замъкнах в имиграционното и дигнах стойка пред българската врата. Този път там имаше голяма навалица. Разбрах, че преводачката Маргарита е на работа, и се успокоих. Трябва да призная, че доста често си мислех за тази жена и че тя беше единственият повод сега да стоя и да я чакам.
Прекарах почти един цял следобед в емигрантството, но дочаках Маргарита да свърши работа. Когато я видях, направо прималях, защото ми се видя по-хубава и апетитна, отколкото я сънувах. Щом само ме мерна, тя ме разпозна и веднага ме попита с топлия си плътен глас:
- Аа, а къде се загубихте? Сигурно сте дошли да проверявате, но мисля, че до интервюто ви има още...
- Не, аз не за това - промърморих доста смутен. - Идвам специално да ви се извиня за онази идиотщина... Много моля да ми простите, вече научих правилата. То впрочем правилата ме научиха и от там аз ги научих, защото без тях тук не може и... тези правила не са онези, за които си мислех... - направо се задъхвах от вълнение.
- Боже мой, какви идиотщини и какви правила? Моля ви се, какво ви става? Ама защо побеляхте така? Я седнете и се успокойте! Нищо не се е случило! Аз не си спомням вече за нищо... - явно се разтревожи Маргарита.
Осъзнах, че ако продължавам да се държа като откачен, ще я загубя завинаги, затова се стегнах и не седнах.
- Много се радвам да чуя това - продължих със спокоен и равен глас. - Вие сте истинска голяма дама, един чудесен човек, за да ми простите - започнах да си редя урока аз, който репетирах през дългите нощи на риболовния кораб.
- Малкия, какво ти става бе, човек - този път Маргарита направо се смееше. - Каква дама съм ти аз, я не ме будалкай, ами ела да хапнем някъде, та да ми кажеш за какво става дума. Ще ме умориш от глад, ако ме държиш още малко тук, в коридора.
Когато тази хубава жена се превърна изведнъж в напълно земен човек, аз се поуспокоих, но продължавах да съм нащрек. Нямах никакъв опит със свалянето на мадами от такава класа и гледах да не сбъркам в нещо. Маргарита обаче разсея всичките ми терзания, когато седнахме в любимото й ресторантче. Дори ме хвана за ръката и мило ми заговори:
- Хайде, дечко, първо се успокой и хапни нещо, а не ме гледай така, сякаш мене ще ме ядеш. И ми разправи всичко, което си преживял, та изглеждаш толкова жален...
Не чаках повторна покана и, без да се докосна до апетитната чиния, започнах да й разказвам набързо за всичко. Не скрих и за болестта си, и за операциите. Е, попрескачах някои неща, та да изглеждам по-непохватен. Когато стигнах до Сиатъл, тя беше изяла и десерта си и вече беше обърнала две водки.
- Стоп! - вдигна пръст Маргарита. - Хайде да отидем у нас, ще пием кафе и този път искам всичко с подробности. И без лъжи, защото е невъзможно в цялата тази работа да няма поне една жена. Като те гледам... Ама ти нищо не ядеш, сега ще викна келнера да опаковат храната за вкъщи.
Тук, в Америка, да си вземеш недоизядената порция е нещо напълно редовно. Напълно редовно е и всеки да си плати сметката, както и направихме. Метнахме се на едно такси, което ни закара на ъгъла на Трето авеню с 45-а улица. Озовах се пред един луксозен билдинг, където от вратата до асансьора ни обслужваше портиер, облечен като генерал. Апартаментът направо ме шашна. Досега не бях попадал сред такъв лукс и разкош. Маргарита отиде да се преоблече, а аз започнах да разглеждам витрината със сервизите, подредени като на изложба. Мадам се появи по пеньоар и като ме видя да се взирам във вазите, рече:
- Не са мои! Нищо не е мое, защото тук съм под наем. Е, не е точно така, защото пазя и поддържам апартамента на моя близка приятелка, която сега-засега живее в Гърция. Тя впрочем е била една от секретарките на Онасис.