ЖИВОТЪТ СВЪРШВАНЕ НЯМА

За автора:
Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.
Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.
Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.

Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.

ОТКЪС 12

Знаеш, надявам се, кой е той, а тя му е била любимата секретарка в американския офис. Та затова има толкова антики тука. Ела да видиш какво чудо е спалнята.
Този път грешки нямаше, но аз не можах да разгледам спалнята, а само се запознах с качествата на водното легло, в което Маргарита ме замъкна, без много да се церемони. Преливащ от щастие, дадох пълна газ и мисля, че проведох акцията успешно, защото моята любов спа като заклана до обяда на следващия ден. После започна да се разхожда из апартамента напълно гола и да телефонира в службата, че е нещо болна и ще отсъства за два-три дни.
То не е хубаво да разправям за качествата на тази жена, която и до ден днешен дълбоко уважавам. Но всичко, което е минало досега през ръцете ми, “ряпа да яде“, както се казва. Така след три нощи и два пълни дни аз не можех да ходя от изтощение и, което е по-лошото, бях истински и дълбоко влюбен.
- Миличко - загука Маргарита, докато се обличаше за работа. - Ей ти ключа от апартамента. Почивай си, в хладилника май остана нещо... Но внимавай с мацките, защото съм страшно ревнива и направо ще ти изпия кръвчицата... Ела към пет да ме вземеш от работа. Ще си поръчаме нещо от ресторанта и пак ще си вечеряме тук на свещи.
Меденият ни месец трая две седмици. Разказах си цялото житие и битие, но така и не разбрах нищо за Маргарита. Ясно беше, че е нимфоманка и с мене си е намерила майстора, но това започна нещо да не ми достига. Един ден, след като дълго я лигавих и повтарях колко я обичам, й рекох, че всичко това, макар и прекрасно, не може да продължава така. За да не нараня чувството й на превъзходство, смирено я запитах как си представя бъдещето.
- Прав си, миличко, трябва да се занимаваш с нещо, пък и нещо да припечелваш, защото и аз вися на една заплата. Е, след някой месец, като започна новата работа, ще имаме много пари... но и ти трябва да си имаш бизнес. Ще видя какво мога да направя, ще поразпитам тук-там.
Новата работа, която Маргарита очакваше, бе много особена. Тази жена бе учила цели две години да преподава брайловата писменост на слепи американци. Страшно умна и оправна жена се оказа тя, цяло богатство. Когато си вземах довиждане с Мустафата и му разправях за нея, той само ми подвикна като на хрътка:
- Дръж, дръж здраво, Фитьо, голям келепир си набарал... Дръж, ама не забравяй и Мустафата.....
След няколко дни Маргарита ми съобщи, че трябвало да отидем при едни възрастни и много богати евреи, които търсели човек да им готви и посреща гостите. Нещо като готвач, камериер, чистач и разводач-шофьор.
- За тази цел, миличък, трябва да ти пооправя гардероба и да те понауча на туй-онуй!
За дрехите не се бях сетил, защото досега адамовият костюм ми прилягаше най-добре. А да науча разни обноски и хватки щеше да ми е лесно - нали си бях келнерче.
След дълго обикаляне по магазините необходимите ми дрехи бяха набавени. Маргарита се забавляваше, като ме обличаше и разсъбличаше, сякаш си играеше на кукли. Явно одобряваше как изглеждам, защото постоянно повтаряше “прити бой“. По едно време реши, че трябва да си направя маникюр, и ме завлече в един салон. Там една почти бяла мулатка можа да ми обработи само лявата ръка, защото вбесената Маргарита прекрати манипулацията. Бил съм се вторачвал в едрия бюст на маникюристката, който действително преливаше от дълбокото й деколте. С десния маникюр се зае самата тя вкъщи. Поряза ме два-три пъти, но аз стисках зъби и си траех. После репетирахме как се налива вино или уиски, разни чупки в кръста, как се сервират скариди и пр. Наизустих и към 30-40 много изискани изрази от рода на “За мен е удоволствие да ви обслужа“.
Излязъл сякаш от кутийка, вчесан и ухаещ на скъп одеколон, аз бидох представен на богатите евреи. Те живееха на 15-ия етаж в разкошен билдинг на Парк авеню. Обитаваха т.нар. пентхаус, който си имаше на покрива и градина с басейн, и посадени живи дървета и храсти. Старците си седяха кротко на позлатените мебели и се съгласиха да започна работа с пробен срок две седмици. Нищо друго не ми казаха, а само ми връчиха някакви разпечатки от компютър, където секретарят бил написал кога и какво трябва да правя съобразно седмичната им програма. Общо взето, новите ми чорбаджии ми харесаха, но ми направи впечатление, че бабата не сваляше поглед от мене и ме гледаше като хипнотизирана.
Прибрахме се вкъщи. Маргарита тържествуваше и непрекъснато ми набиваше в главата какъв късмет съм извадил с това семейство Фейгелсон. Аз съвестно изучих план-програмата и ми бе напълно ясно какво трябва да върша. За мене това бяха прости работи и не виждах защо трябва да се вдига такава олелия, че чак да ми се полива вода и да се стискат палци.
Всичко тръгна като по часовник. В понеделник обслужвах партито, на което старците бяха поканили към 15 човека. За покупките се грижеха една негърка и мъжът Ј. Те гледаха и градината на покрива. Моята работа бе да подредя шведска маса, да украся блюдата и да не оставям чашите на гостите празни. Мисля, че надминах себе си и извъртях разни украси от краставици-спирали и домати-рози. Пробутах и специалитета си с динята. Това е нещо много ефектно и всички направо ахнаха, като я сервирах. Значи динята се сервира и изглежда като цяла, ама не е. Като я натиснеш отгоре, корите се разтварят като цъфнала водна лилия, а отвътре парчетата са наредени и образуват Хеопсовата пирамида. За тази работа една лелка ми бутна 300 долара да обуча и нейния камериер да прави тази изгъзица.
Във вторник натоварих старците в един страшен олцмобил, правен по поръчка. Баба Зина оставих при нейна приятелка в Ню Джърси, а със стареца отидохме до огромно игрище за голф. Там той се настани в нещо като мотокар и аз трябваше да го возя по ливадата след един младеж, който блъскаше бяло топче с бастун. На връщане разбрах от г-н Самуел, че това бил любимият му племенник, и бях запитан какво ми е мнението за седмия му удар. Аз, естествено, казах, че такова чудо не съм виждал никога, което впрочем беше чиста истина.
В следващите дни продължи разкарването по разни приеми. Чаках по паркингите и разтягах приказки с другите шофьори. Всички те ме предупреждаваха, че моите старци били много проклети и при тях трудно се задържала прислуга. Аз не забелязвах такова нещо. Мислех си, че е така, защото пробният период течеше и за тях, и поради това си траеха. Работата обаче била от съвсем друг характер.
На десетия ден баба Зина ме привика да ми кажела нещо много важно. Разговорът се проведе в нейния будоар в присъствието на секретаря Ј. Впрочем бабата не каза нищо. Тя стоеше пред един албум със снимки и тихичко си плачеше. Секретарят - достопочтен брадат господин, ми предаде горе-долу следното:
- Мистър и мисис Фейгелсон са много доволни от вас. Дори бяха решили даже да сключат постоянен договор преди да изтече пробният период. Едно много тъжно обстоятелство обаче ги принуждава да се разделят с вас. Господине, вие твърде много приличате на сина на това нещастно семейство, който преди години загина при автомобилна катастрофа. Това измъчва особено мисис Фейгелсон и тя не може да понесе присъствието ви в дома си. То я връща в трагичното време на голямата загуба и отчайващо я разстройва. Бъдете спокоен, досегашното ви старание ще бъде възнаградено. Приемете това като скромен подарък.
Секретарят бръкна във вътрешния си джоб и ми връчи един плик.
- Нещо повече - продължи тържествено той. - Семейството е загрижено за вашето бъдеще и е уредило да постъпите на работа във фирмата на техните първи братовчеди. Те ви молят да се явите утре в 10 часа на този адрес.
Секретарят пак бръкна в джоба си и ми връчи второ пликче.
Аудиенцията ми завърши, след като баба Зина ме привика и ме погали нежно по главата. Сега ми стана ясно защо тя не сваляше поглед от мене и не ми пророни нито една дума.
Още в асансьора констатирах, че в плика си кротуват цели 3000 долара. Маргарита хич не се зарадва на парите. Тя много добре знаела за двамата братовчеди-близнаци, които били прононсирани хомосексуалисти. На такива като мене хич и не прощавали. Били много богати. Въртели търговия с недвижими имоти и печелели страхотни пари. Според нея аз трябвало да приема работата, която ще ми предложат, но да отложа встъпването в длъжност с 15-20 дни. Измисли ми и причина за това. През това време щяла да ми търси друга работа.
Точно в 10 часа на другата сутрин ме въведоха в кабинета на братовчедите. Зад едно дълго черно бюро седяха двама еднакви господа на около шейсет години. С белите си ризи и черни сака те ми приличаха на две свраки, кацнали една до друга на сух клон. Огледаха ме с любопитство и погледите им лъснаха. Явно ме харесаха - любов от пръв поглед! Работата, която предлагаха, бе доста апетитна. Трябваше да поддържам техническото обслужване на един луксозен билдинг, пълен с богати техни наематели, срещу 4000 долара месечно и ползване на обзаведеното малко апартаментче на последния етаж. Единственото неудобство било, че трябвало да бъда винаги на разположение, та да поправям веднага това, което се развали в луксозните апартаменти.