ЖИВОТЪТ СВЪРШВАНЕ НЯМА

За автора:
Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.
Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.
Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.

Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.

ОТКЪС 14

Зимата премина и братя Марморщейн се завърнаха от Флорида. Там си живеели, когато в Ню Йорк станело студено. Имали голяма къща с басейн, тенис кортове и яхти. Трябваше да уточня някои неща във връзка с регламентите на службата си и ги помолих за среща. Това, че практически не можех да напускам блока, започна определено да ми досажда. Братята ме приеха веднага. Знаеха за всички мои подвизи и сипеха похвала след похвала. Бяхме се настанали пак на голямото канапе, но този път те си бяха сменили местата. Проблемът ми се разреши веднага. В събота и неделя да си ходех, където поискам, портиерът щял да вика дежурния техник от близката работилница. Теглих им една майна наум, защото това било уредено отдавна с договора, но те забравили да ми го кажат.
След няколко дни привечер някой ми позвъни на вратата. Отворих и изтръпнах, защото насреща ми се хилеше господин Моис. Без много предисловия той ме награби и хвана там, където трябва. Лъхаше на алкохол и целият трепереше от възбуда. Захвърлих старчето на фотьойла, а той зафъфли цяла тирада. Ужасно ме харесвал и ако не му откажа някои услуги, щял да ме позлати.
- Сър, моля да ме разберете правилно - опитах се да се измъкна от положението аз. - По принцип нямам нищо против да станем близки приятелчета, но съм кастриран и просто не ме бива в тази работа.
Набързо му обясних за болестта си и прекараните операции. За да бъда по-убедителен, смъкнах панталоните и му показах белезите и полупразната си кесийка. Човекът се оказа разбран и даже доста потресен, та ме остави на мира. Накрая взаимно си обещахме да си траем - аз за случката, а той за недъга ми.
Оттук нататък нещата ми се оправиха генерално. Станах известен и в околните билдинги, така че непрекъснато ме търсеха за ремонти. Не можех да се справям сам и наех две българчета да ми помагат. Имах вече доста пари и дори преведох тлъста сума на брат си в Лион. Той си остана там и работеше в “Рено“, но заплатата нещо не му достигаше. Завързах и приятелства с няколко млади американци, а те ме канеха на партита или по вилите си в известния точно с това щат Мейн.
***
Завинаги в Америка
Аз, изглежда, съм като водните птици. Като тях, когато изляза от блатото и си поотръскам перушината - пак съм сух! Мъчех се да обърна на майтап всичко, което ме сполетя. Виках си, че ако ме нагъне другият Марморщейн, на него ще покажа напълно празната си кесийка... Правех си и опити с инжекциите от мъжките хормони. Забелязах, че като си бутна един кубик повече, само “за онова“ мисля. И разни други глупости вършех, само и само да мога да започна аз самият да си се понасям. Иначе си гледах работата и подкарах гипсовия бизнес отново. Никой в билдинга, нито пък от познатите ми, не разбра какво ми се беше случило, а то беше ужасното повторение на болестта ми, за което междувременно ми одрязаха и другия ташак.
Маргарита беше трогателно нежна с мене. Един път, след като във водното легло й демонстрирах, че пак съм това, което бях, тя ухилено ми подхвърли:
- Фитенце, ама голямо животинче си ми! Онзи, моят кандидат, на когото всичкото е на мястото си, две пари не струва пред тебе.
Това признание веднага и напълно ме вкара в релсите.
Лятото започна да отминава и настъпи времето на купоните и дискотеките. Една вечер с трима мои приятели се замъкнахме в едно новооткрито дансинг заведение. След като се почерпихме, започнахме да се оглеждаме с кои мацки ще танцуваме. На съседната маса пет-шест американки вдигаха олелия до Бога. Пробива за опипване на почвата направих аз, като поканих русата дългокрака мадама, която ми хвана окото. По време на танца тя ми подшушна да поканя приятелката Ј, защото днес имала рожден ден, та... да й бъдел пълен празникът. С глава ми посочи за кого става дума. На следващия танц поканих това стройно и дребничко женче, което започна да потреперва в прегръдката ми, защото свиреха някакъв блус. Казах й да не се стяга, а тя ми призна, че не е танцувала от три години. Живеела сама в Ню Джърси и сега по изключение била излязла на заведение. Честитих й рождения ден, като й обясних, че съм магьосник и знам, че той е точно днес. Тук малко се изложих, защото се оказа, че рожденият й ден бил преди четири дни, а го празнували сега в свободната неделна вечер. Независимо от това поводът за запознанство бе намерен и разговорът ни продължи на бара. Тя ме покани там, за да ме почерпела с любимия си коктейл, който беше почти без алкохол и мязаше на резлива боза. Забавлявах я, като й разправях разни небивалици от живота ми на Аляска. По едно време се сетих и се представих. За нея разбрах само, че се казва Ева Лизенберг и че баща й бил емигрант от Литва. Помислих си, че непрекъснато попадам на евреи, с каквито впрочем Ню Йорк беше пълен. Включих веднага на емигрантската вълна и разказах на едро някои от патилата си. Непрекъснато изтъквах, че вече съм се оправил стабилно и бизнесът ми върви чудесно. Ева мълчеше и ме гледаше изпитателно с леко дръпнатите си живи очички. Когато я попитах какво работи, тя махна с ръка и не каза нищо.
Междувременно моите приятели си бяха пренесли чашите на масата на момичетата и се веселяха с пълна сила. По едно време ни заобиколиха и нестройно изпяха “Хепи бърд дей, диър Ева...“. Тогава нещо ме прихвана и поръчах огромна торта. После от цветарника на заведението купих всичките червени рози и под бурните аплодисменти на околните маси ги връчих на Ева. Изръсих се над 100 долара, ей тъй, без да знам защо го правя. Тя много се впечатли от жеста ми и даже малко се просълзи. Това пък смути приятелките й и те решиха да си тръгват. Ева заяви, че ще остане още малко. Да не се тревожат, защото била с колата си. Моите приятели пък се юрнаха да изпращат новите си познати и така останахме сами.
Чувствах се виновен, че развалих празненството, и започнах с извиненията. Ева ми каза да не се тревожа, защото станало много шумно, а тя не обичала това. После и двамата се смутихме и умълчахме. По едно време, без да сваля очи от розите, тя взе, че се разприказва:
- Не знам какъв човек си, Фил, но ето че аз стоя тук, сама с един напълно непознат мъж. Ако си лош човек и си намислил да ми сториш зло - направи го, на мене вече всичко ми е все едно! Така ми е писнал този живот, че ми е все едно дали ще ме изнасилваш, или ограбваш. Ако искаш да ме убиваш - убивай ме и после ме хвърли в Хъдзън, все ми е едно, разбираш ли?
Естествено, че нищо не можех да разбера от тази тирада. Като гледах как това същество направо трепери, ми стана от жално по-жално и нещо ме преряза под лъжичката. Позволи ми да я хвана за ръката и даже с една салфетка да й избърша носа, защото междувременно беше започнала и да плаче. Напълно объркан, започнах да я успокоявам:
- Ева, не може така! Аз, за съжаление, не съм лош човек и не мога да ти направя тази услуга и да ти затрия скапания живот. Ти само ако знаеш... ти ако само знаеш колко пъти и на мене ми е идвало да се гръмна... Ама нa`, живея и се оправям! Дяволът никога не е толкова черен, колкото изглежда - тъй да знаеш! Не бива така, малката!
Тук Ева реагира съвсем неочаквано:
- Аз не съм малка! Аз само изглеждам малка, но не съм! Прости ми, че се държа като глупачка, но мисля, че даже съм по-голяма и от тебе.
- Е, аз не зная кой поред рожден ден празнуваш днес, но като те гледам, най-много да си колкото мене. А аз тази година влязох в Христовата възраст...
- Не знам на колко години е този ваш Христос - веднага ме засече пустата еврейка. - Но преди четири дни станах точно на 34!
- Вашите хора са опънали Христос на кръста, когато е бил на 33 - не се предавах аз.
Разговорът явно затъпя и може би затова, след като прегърна букета си, Ева стана и каза:
- Хайде да се махаме от тук!
На паркинга ми подхвърли ключовете от колата си. Такава кола още не бях отключвал - последен модел на скъпия японски “Лексус“. Когато понечих да запаля мотора, тя ме спря и каза:
- Нека поседим! Тук е тихо и удобно и искам да ми разправиш защо си искал да се самоубиваш. Или ме излъга, защото ти стана жал за мене. Ако е така - махай се и върви по дяволите!
- Маце, няма да ме уплашиш, защото аз при тези дяволи вече съм бил няколко пъти. В ада съм бил, разбираш ли! Но, изглежда, съм толкова грешен, че и там не ме приемат. Затова останах на тази земя и си живея живота. Този живот аз съм го губил няколко пъти и затуй ме е яд, когато говориш глупости и рониш сълзи и сополи.
Без да й чакам реакцията, започнах да й разказвам избрани страници от живота си. Говорех й откровено само за моята болест и не скрих нищо, включително и последната операция. Хич не ме интересуваше, че някоя мацка, някъде в Ню Йорк, ще знае, че съм кастриран като говедо. Накрая станах малко груб.
- Та разбра ли сега, че не само не мога да те убия, ами даже не мога и да те изнасиля като хората. Защото тази седмица се улисах и забравих да си прасна инжекцията. Хайде, чао, пикло такава!
Отворих вратата, защото бях решил наистина да си ходя, когато ме спря крясъкът на Ева:
- Не, не... не! За Бога, Фил, не си отивай! Моля те! Ти нищо не знаеш!