Поезия - Людмила Билярска

Людмила Билярска

Людмила Билярска

Той Той е истински - зов в светлина. И е топлият шепот на бриза. Той ме прави онази жена, до която и слънцето слиза. Всяка негова дума и жест, всеки звук от гласа му отронен, са над мене рубинен валеж. Всеки допир до него е полет. И му вярвам и следвам така - както в късен цъфтеж се обича. Той е всичко, което мечтах. И е всичко, което поисках.	Мъж, до който... В любовта си сме скрити - дълбоко и тайно, надалече от светския шум. Като светла магия. Като сън. Като рай е. Любопитният свят е отвън. Късна обич, но силна, като шепотно вино. Като рана на изгревен свод. Тази тайна любов, невъзможно красива има нежно небе с благослов. Доловила горещия зов на кръвта ти, ти преливам карминен възторг. Моя радост безмерна, дълго чакано щастие... Мъж до който - дъхът е Любов.

При заснеженото езеро Тази сутрин намирам езерото във бяло. Изумена съм - само за нощ! И ме връща в света недокоснат - на мама. В чистотата на онзи живот. Ето, виждам снежинките как приближават, с поглед вперен в чудатия свод. На нослето ми кацат, по дланта се разтварят. Две оченца блестят от възторг. * Белотата поглъща всички призрачни сенки. Беше миг. Беше празник дори. Откъдето пречистена тихо потеглям. А ледът под нозете крещи...	Вечерня в Манастира Денят е натежал от грехове и уморено моли свойта прошка. Сдрачава се и шепот на нозе по калдаръма се понася кротко. Клепалото надава плахо глас, а после се задъхва от тревога. Свещта Жената Двете й деца Монасите... Молитвата... И Бога.
Вълчи сезон В сезона сме на вълчия възторг. Самотникът едва сега живее. Проточва своя вледеняващ вой над летаргично-бялото безвремие. Сега е силен и е най-щастлив - когато всички сенки са във бяло и пълната луна е в тъмен брик. А хапещият глад опиянява. На струна е. Изпънат е за скок. От устрема му се изтръгват жили. Победата над гладния живот, е поводът самецът да го има...