ЖИВОТЪТ СВЪРШВАНЕ НЯМА

За автора:
Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.
Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.
Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.

Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.

ОТКЪС 18

Първи касетофонен запис

Привидно животът ми течеше спокойно. Ева ме мъкнеше по разни партита, гостувахме на един приятел на баща Ј, който ни води на лов за елени, дори ходих и на опера. Казвам “привидно“, защото иначе тайно вършех моите неща, а те бяха да уредя татко и мама да дойдат тук, че и да докарам брат си от Франция. Винаги съм се оправял самичък, а изведнъж, ей така, започна да ме мъчи носталгията по всичките ми роднини. И започнах аз да действам. На която врата и да почуках, кажех ли само, че съм зетят на мистър Лизенберг, работата заспиваше. Ама заспиваше, защото доводите ми бяха подплатени с по един плик стодоларовки, а те бяха по джоба само на богаташки зет като мене! Обаче не отчетох един момент: че в тази държава тече и обратна информация, която предизвика страхотен скандал, първо с Ева.
Една вечер, като никога, си бяхме останали вкъщи и се размотавахме пред телевизора, когато тя внезапно го изключи и с леден глас ме накара да седна срещу нея, така, да ми виждала физиономията.
- Фил - последва пауза, - искам да знам за какво си похарчил толкова пари през последния месец? И кога ги харчиш? Когато съм по цял ден на работа? И по коя ги харчиш? И не се опитвай да ме лъжеш, защото всичко е под контрол, нали знаеш, че шефът на нашата банка е братовчед на майка ми! И защо си ходил във френското консулство и кого си черпил там? Сега френска любовница ли си имаш, развратнико... Защо бе, идиот с идиот? - не издържа накрая моята скъпа и очите й засвяткаха като на дива котка.
Според мен в тази ситуация направих най-правилния ход. Станах рязко и докато се усети, й шибнах такъв шамар, че тя залитна и чашата й с уискито хвръкна, за малко да разбие любимата й китайска ваза, която била по-стара от Хеопсовата пирамида. Наведох се и от упор се вторачих във физиономията Ј, която представляваше лице без уста - така си беше свила устните, но брадичката й трепереше. Като срещнах погледа и, направо закрещях:
- Така значи, следене, подслушване, информация! Да не си наела частен детектив да ме следи? А ако си наела, защо той не ти е докладвал, че съм резервирал два билета в Бритиш Еъруей за полет от София през Лондон та чак до тук? Или защо преведох 1200 долара на скапания ти братовчед - педерастчето Джими, а? И ако още веднъж... - не можах да завърша тирадата си. Явно последната сума стресна Ева и тя ме блъсна с двете си кльощави ръце в рамената.
- Сядай, садист такъв! Как така си превел 1200 долара на Джими? Защо и какви са тези резервации? - явно сумата я бе впечатлила, макар да беше нищо и половина за любимата ми годеница.
- Виж какво - викам, - я се стегни и да поговорим като нормални хора, а не като... Първо питай, а тогава викай и нареждай! Ха-де, ха!
- Да, ама ти... ох! - явно бузата й пареше от шамара ми, защото се беше доста позачервила, а май попадението ми беше и към окото - то започна да се подува.
- Ох... - и се разплака. Чак сега. Сви се на канапето и стана съвсем мъничка, а на мене нещо ми дожаля, та седнах до нея и я прегърнах.
- Виж какво, Хъни! Ти непрекъснато се оплакваш и си недоволна от нещо, ама си тук у дома си и наоколо ти е пълно с бащи, майки, братя, снахи, племенници и разни други, които, макар и да не харесваш, са си тук. А аз никого си нямам и съм по-зле от кръгло сираче, при живи родители, и брат, и братовчеди... Мъка ми е, Ево, и ще се пукна от мъка, а ти знаеш, че аз не обичам да пукам, от мъка най-малко.
Ева не ми позволи да продължа, защото се извърна като котка и се притисна в мен. Обгърна ме и завря мокрото си лице във врата ми.
- Ай, Фил, ай, милият ми! Ама не си ми сираче, нали ме имаш мене...
Тук работата се оля, защото и на мене ми стана мъчно и започнах и аз да рева, та наводнихме взаимно терена със сълзи и сополи. Ева съвсем се разнежи и пусна ръката си по панталона ми, точно там, където трябва, та работата завърши в леглото, където този път си изпълних съпружеските задължения като хората. Тази сутрин се бях малко предозирал с хормоните.
Лежахме голи в леглото и пушехме взаимно, като си подавахме една цигара с марихуана. И така в полуунес й заразправях:
- Мила, разбери ме, ужасно ми е мъчно за мама и за тате, а и за брат ми. Ще пукна, ще подлудея от мъка, разбираш ли? Знаеш, че не мога да отида там, и за да не стане белята и ей сега да скоча от билдинга от мъка, реших да уредя те да дойдат тук. Хем ще се запознаят с теб, хем и на мен ще ми олекне, хем и на сватбата ни ще бъдат. А ти как си мислиш, ти с целия твой род, а аз самичък като дирек в полето. Ей тъй го реших и почнах да действам. Виновен съм, че не ти казах това, исках да те изненадам - лъжех, без да ми трепне окото. - Знам колко щеше да те зарадва това, нали ме обичаш. Парите на Джими преведох, за да уреди визата на Тотю от Франция. Дори ще ти призная още нещо: онази седмица, когато ти казах, че отивам за риба за два дни в океана, не ходих на никаква риба, а бях при брат ти в Бостън. Той имал някакви връзки с посолството в София. Обеща ми човекът и думата си сдържа, като не издаде това на тебе, както го бях помолил. И затова ходих във френското консулство, а не за минети, ясно ли ти става, а? - нарочно повдигнах тона в заплашителната гама. - Ясно ли ти е, светна ли ти, а ти... - вече се правех на силно обиден, разстроен и опечален.
Явно Ева беше загубила всякакво доверие в мен, защото вместо да подходи към основната тема на разговора ни, внезапно ме прекъсна и попита:
- Като не си ходил за риба, откъде донесе тези лефери и други разни вкуснотии, а?
- Ами... аз... такова, купих ги, от китайския магазин ги купих, и бяха още живи и мърдаха, та се наложи да ги блъскам по главите с гаечния ключ от колата. Това е самата истина, кълна се...
- На кой бог се кълнеш, лъжецо, на вашия или на нашия - започна да настъпва Ева. - Няма значение, вярвам ти, а сега започни отначало, последователно и смислено да ми разкриеш целия този заговор.
И аз, батко, започвах и завършвах историята на “този заговор“ няколко пъти, защото Ева искаше все по-големи подробности и уточнявания. Не ми се разправя и затова как живяхме повече от месец, когато най-после всички визови и билетни проблеми се уредиха и аз тръгнах към летището да посрещам майка си и баща си.
Пристигнаха, или по-точно, бяха пристигнали, защото самолетът от Лондон кацнал половин час по-рано. Имало попътен вятър, който му духал под опашката... Веднага различих родителското тяло сред гъстата и пъстроцветна тълпа, която чакаше на въртележките, за да си получи багажа. И как да не ги забележа, като те се открояваха. И как няма да се откроят сред тази шарения, като баща ми беше с черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Майка ми пък си беше навлякла черна рокля и още по-черна плетена жилетка. Хукнаха към мене, можах само да мерна жълтите обувки на тате, когато потъвах в прегръдките на майка си. Тогава тя ревна с пълен глас и започна да полива врата ми със сълзи.
- На мааама момчето, чедото ми, милото ми, ааа, чедо, чедо... - хлипаше мама, и то доста високо.
- Ха, добре посрещнал! Я, какъв мъж си станал - татко протегна ръка, хвана моята и я стисна така, че приклекнах.
После обърна ръкостискащата си лапа и доближи сплетените ни ръце до очилата си, вторачи се в моята и каза:
- Я, какъв огромен пръстен, чисто злато, а? Много масивен и тежък, ако го види брат ми, чичо ти Минчо де, ще подлудее от завист. Нали го знаеш...
Не ми се обясняваше как и колко го знам тоя мой чичо.
Багажът - три грамадни куфара, се появи на лентата. Веднага се сетих, че са “нашите“, тъй като бяха овързани с конопено въже и широки ленти от тиксо. За всеки случай.
Махнах с ръка на един негър, който само това чакаше, за да натовари куфарите на количката и да се повлече след нас към изхода на летището. Върви си негрото и с мъка бута тежката количка, а тате само се обръща да го гледа, та имах чувството, че ходи на заден ход.
- Абе, знаеш ли го, да не вземе да побегне с багажа, че...
Както и да е. След половин час се добрахме до паркирания ми “Лексус“. В огромния му багажник се побраха само два от куфарите, а третият почти затисна мама на задната седалка. Тате се тръшна до мен и стовари в краката си пътната чанта.
- То тук, Фитьо, има нещо за ядене, така, за из път. Та ако си гладен, отбий, за да хапнеш... Абе ти луд ли си, че даде на този носач цели 10 долара, това са много пари бе, сине!
Добре започваме, мислех си, докато се провирах с лексуса в навалицата от коли по пътя за аутобана. Слава Богу все пак, че нашите не говорят английски и че освен “здравей“ и “наздраве“ Ева друго на български не знае.
Какво да правя - човек може да избяга от Родината си, но не и от родителите си. Въпреки всичко обаче бях щастлив и ми беше хубаво, че мама и тате са около мен...
Настанихме нашите в третата спалня и оттогава нито аз, нито Ева сме стъпвали на тази тяхна територия.

продължава в следващия брой