ЖИВОТЪТ СВЪРШВАНЕ НЯМА

За автора:
Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.
Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.
Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.

Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.

ОТКЪС 19

Разполагах с много време и в продължение на две-три седмици ги разведох из Ню Йорк и околностите му. Докато пътувахме с колата, ги учех на основни думи и изрази от английския и за мое учудване те бързо попиваха и усвояваха т.нар. “уличен“ английски, който се състоеше само от съществителни и глаголи. Така, когато се опитваха да обяснят на Ева нещо, тя не можеше да проумее, дали това се е случило, дали се случва или ще се случи някога.
Започна да ми писва тази роля на гид и преводач, та започнах да ги зарязвам. Не ги знаех какво вършат по цял ден, но вечер, като се върнехме с Ева, апартаментът смърдеше на добре познатите ми манджи. Ева се мръщеше и пускаше вентилациите и климатиците, а на мен ми беше хубаво и родно... По едно врме дори се престрашиха да излизат сами из града и вечер ме заливаха с впечатления и въпроси. Нищо неразбиращата Ева стоеше настрана, мълчаливо гледаше телевизия и още по-мълчаливо смучеше “дринк“-а си - уиски с много лед. Ледено беше и мълчанието, което се възцари между нас, явно постоянното родителско присъствие я дразнеше, макар че не повдигаше конкретни обвинения, а само намеци.
- Фил, и аз имам родители и братя и сестри, но не ги натрапвам ежедневно, ежечасно и ежеминутно, нали? - и нещо от този род в различни вариации.
Боже, ами какво ще стане, като дойде и брат ми? Няма как, за начало ще търся да ги настаня на квартира някъде близо около нас. От това не ми ставаше много приятно, кварталът беше богаташки и наемите - космически. Представях си разговорите на тази тема с Ева, която си беше направо счетоводител, и то еврейка при това.
Не, няма да стане тази работа с парите и разноските по майка ми и баща ми. Хайде, брат ми веднага ще започне да работи, отначало нелегално, като мене, а после... ще видим. Просто се налага да имам собствен бизнес, да изкарвам пари за трима и с това да запуша устата на годеницата си. Годеница засега, а после, като ми стане законна жена, т.е. аз като й стана мъж... Просто не ми се мислеше какво ще бъде и какви ще ги дъвча!
Следствие на това, бате-тате, станаха две неща.
Първо, Ева взе да ми изстива от сърцето и започнах да гледам на нея като на едно друго нещо, като на чужденката в чуждата страна с друг живот и разбирания за живота. Като на извънземна от другия свят, какъвто си беше Америка в действителност.
Второто е, че когато се захванах да осъществя идеята си за бизнес - да ремонтирам стари къщи и да ги продавам като нови, ударих на камък. Оказа се, че за това трябва да вложа много пари като за начало, а аз ги нямах. Ударих на камък, понеже Ева категорично отказа да финансира предприятието ми без много-много обяснения и доводи. Защо ми била цялата тази работа, като сме се оженели, щели сме да си имаме достатъчно пари да ги харчим и да се глезим с разни екстри. Пък и моите родители нямало да стоят вечно тук, даже би било добре да се омитат колкото се може по-скоро.
Е, тук вече чашата преля и аз за малко щях да си наложа доводите “против“, като й шибна най-малко един шамар.
Една вечер, моите си бяха легнали, започнах с възлюблената си годеница сериозен разговор, който многократно бях провеждал в акъла си - нещо като генерална репетиция.
- Виж какво, Хъни, тя тази работа не може да продължава. Моята рода трябва да се маха от тук. Най-добре да им намерим квартира някъде наблизо. Ще те помоля в началото ти да плащаш разноските, докато аз си уредя собствения бизнес. Нещо като кредит. Иначе няма друг изход, освен и аз да се махна заедно с тях.
Видях как очите на Ева светнаха като на котка, устните й се свиха и устата й стана само една цепка. Знаех какво означава това, а и нещо вътрешно изтръпнах, тъй като си бях мислил, къде ще се дявам с татко и майка, а и брат ми като гарнитура. Нямах достатъчно пари за издръжка на цялото това мероприятие. Разчитах само на това, че Ева ме обича безкрайно и няма да позволи да напусна живота Ј. Да, ама този път сбърках. Последва:
- Върви по дяволите, Фил, достатъчно! Дадох ти всичко, за да живееш живота на бял богат човек в Америка. С една дума, благодарение на мен ти бързо постигна американската мечта. И какво получих в замяна - един претъпкан апартамент с напълно необясними за мен хора и един кандидат-съпруг, цвилещ от удоволствие да живее с тях. Махай се и ти заедно с тях, и то веднага! Само ме предупреди кога смяташ да се изнасяте, та да викна хора да почистят след вас...

* * *

Тук гласът на Фитьо пресипна и почти заглъхна. Ясно, казах си. Така става винаги, когато под един покрив се съберат да живеят различни поколения, нещо, от което имах опит и лични преживявания. А ето какво се случва, когато освен това се смесят и хора със съвсем различни гледни точки по всички въпроси, с различен манталитет и стил на живот. Напълно влязох в положението на Фитьо. А сега накъде? Този въпрос не знам дали аз си го зададох, или го чух, защото след кратка пауза и шумотевица на повредената магнетофонна лента гласът на Филип отново “изплува“
- А сега накъде, питам се аз? Натам! Натам, откъдето няма връщане! Че то аз нямам пари дори за самолетни билети за България, оказа се, че всичките ми сметки са блокирани. Бързо пипа тая кучка Ева... Озлобих се и я намразих! Каква ти женитба... Тия дни се опитах да си направя контролни прегледи, че нещо взе да ме наболява кръстът. Чушки! Здравната ми осигуровка спряна, за снимки и други процедури нямам и пукната пара. Естествено, не обелвах и дума пред близките си. Напротив, правех се на щастлив, говорехме как ще им купя къща с градинка да си садят цветя, домати и краставици. На брат си развивах теорията как ще му направя собствен гараж за ремонт на автомобили. Разтягах “лакардиите“, а от сърцето ми кръв капе. Хайде, с мама и тате все някак ще се оправя, ама с брат ми, дето си заряза хубавата работа във Франция...
Пак пауза, пак шум от касетофона и отново:
- Та, тате-бате, тъкмо се чудех, как да се самоубивам, да скачам от някой небостъргач, да се гръмна със скъпата си ловна пушка или да скоча от Бруклинския мост, когато спасението дойде внезапно, и то точно навреме. Значи, целуларът ми звънна и чух гласа на бъдещия си тъст, т.е. бащата на Ева, който ми се обаждаше от Бостън. Накратко, без даже да ме попита как съм, той ми разпореди с нетърпящ възражение тон да отида “колкото се може по бързо“ в Бостън, тъй като спешно трябвало да се свърши някаква работа.
После - подробности, как е минало пътуването до Бостън, как самолетът кацнал другаде поради силна буря и т.н., и т.н.
Следваше описание на срещата с Евиния баща мистър Лизенберг и братчето Хари. Спасението от ситуацията дошла с поканата Фитьо да организира износ на колумбийско кафе за България, а защо не и за Сърбия, Гърция или Македония. Приятелят им, Колумбиеца, пак бил там с конкретни предложения и искал непременно да се срещне с него, за да уговори подробностите и процента на печалбата. Този път Фитьо, който бил наясно с “какви хора“ си има работа, се застраховал с писмен договор за разни финансови неща, а също така поискал и получил 50 000 долара в собствена банкова сметка като предплата и капаро за бъдещите разноски по организацията на тази работа.
Върнал се в Ню Йорк със следващия полет и, окрилен от неочакваната развръзка, чувствал, че той, а не самолетът хвърчи. Имал си собствени пари и щял веднага да се изнесе от апартамента на Ева, барабар с близките си. Искал да започне и бизнеса си, като за това щял да “изцеди“ Колумбиеца.
Веднага свикал семейния съвет и набързо разяснил за какво става дума. Трябвало да има сигурен човек, който да движи нещата в България.
- За тази далавера единственият човек в Хасково е чичо ти Минчо! - казал баща му. - Много е печен, голям дявол е, както знаеш, има връзките и само той ще се оправи...
Фитьо го знаел “що за човек е“, както се изрази в разказа си, ама за друг не му идвало в акъла и се съгласил.
Така, въоръжен с името, адресите и телефоните на чичо си Минчо, започнал преговорите с Колумбиеца. Срещата се състояла в ресторанта на хотел “Плаза“ в центъра на Манхатън.
- Боже мили - простена Фитьо от касетофона, - тук става въпрос за няколко милиона долара, като аз ще получавам 10 процента от печалбите. Ама аз още се пазаря, докато не докарахме работата до 11,5 процента. Направо ми се зави свят, почти разцелувах това дребничко човече, но все пак се въздържах и се направих на много важен и обигран - все едно че това за мен е обичайна и обикновена сделка, едва ли не ежедневие. Остана да уточним подробностите и документите с адвокатите на Колумбийчето и след два-три месеца да изнесем първата пратка кафе за Родината.
На връщане от летището спрял таксито пред една хубава къща в Ню Джърси с надпис “Дава се под наем“, обадил се на агенцията и я ангажирал. Въоръжен с всичко това, теглил директно една майна на Ева и разпоредил на родителското тяло и на брат си да си стягат багажа.

продължава в следващия брой

Андрей Симеонов