ЖИВОТЪТ СВЪРШВАНЕ НЯМА

За автора:
Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.
Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.
Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.

Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.

ОТКЪС 20

Ева не казала нищо, но след малко телефонът звъннал и от него прозвучал басовият глас на баща и:
- Гадно емигрантче, това, че ще зарежеш дъщеря ми, мога, макар и трудно, да преглътна, но че ми отмъкна сумати пари и се намърда в колумбийския бизнес, няма да оставя така...
Следвали закани и проклятия, а Фитьо ми разясняваше, че така стоят работите при евреите, когато ги удариш по джоба...
Този път гласът на Фитьо окончателно секна, явно останалият сектор на лентата е невъзвратимо повреден, а и мен тези истории взеха да ме отегчават. Можех да предвидя как ще се развиват нещата оттук насетне. Така си мислех, но този път не познах...
* * *
През това време демокрацията у нас набираше сили. Много неща си дойдоха на мястото. Комунистите станаха капиталисти, и то с многото пари, които безцеремонно окрадоха. Лично аз изпитах големи разочарования. Понякога си спомнях разговора с Фитьо преди да емигрира, който проведохме в ресторанта на Парк-хотел “Москва“. Право беше момчето още тогава за неща, които не можех дори да си ги помисля, защото вярата ми беше силна, и то в друго направление.
Бях се вече пенсионирал и позагубил представа за времето, когато един ден, точно по обяд, в телефонната слушалка чух бодрия глас на Филип.
- Здравей, татко-батко, как си ти бе, човек, как е кака-мама? Ако питаш - аз съм добре и все същият.
- Че си добре, не се съмнявам, ама я ми кажи, защо не спиш и ми се обаждаш посред нощ? Или има нещо спешно...
- Каква ти нощ бе, тате, и при мен е обедно време.
Съвсем оглупях.
- И тук е обед, защото ти звъня от Банско, тукашното време е като софийското, нали все още е така?
- Така е, така е! И тук е обед, а ти откога си тук, в България? Как и защо си тук?
- Ако почна да ти разправям какви ги забърках, ще прегрее линията. Виж, сега съм с една компания в Банско, утре ги отпращам за Хасково, а аз ще се отбия при тебе и мама в София. Ще има време да си побъбрим. Така че чакайте ме. Хайде, до утре следобед! - и разговорът прекъсна.
Филип цъфна на вратата ни привечер. Беше понапълнял и поостарял. Хубав мъж на средна възраст, той си беше запазил блясъка на пронизващите сини очи и подкупващата усмивка. Оказа се, че се върнал в България преди десетина месеца, но не ни се обадил, защото “шайбата“ го завъртяла на най-високи обороти, пък и искал да разбере какво ще прави и как ще го прави. Бил си провел пълни изследвания в хасковския онкодиспансер - слава Богу, нищо му нямало.
След вечерята се тръшнахме на фотьойлите в хола, засмукахме цигарите и на чашка уиски той започна:

Провалът на американската мечта
Изнесохме се набързо от апартамента на Ева. Моите вещи се побраха в два куфара, това беше цялата ми печалба от годините, в които живях с нея.
Не ме разбирайте криво, не я мразех. Тя си е такава, като всички американки, а те са друг чешит хора. Различно от нас, българите, мислят, различно възприемат нещата и строго се придържат към порядките, които тази страна е наложила във всичко. Работят много, забавляват се по друг начин, никога не се оплакват и не споделят какво им е на сърцето и душата. Аз лично не се вълнувах много от тези неща. Ако човек е решил да живее и работи в тази страна, той трябва да се съобразява със ситуацията, иначе обществото го изхвърля и той отива на боклука. Според мен Америка е нещо като трудов лагер, в който обаче хранят много, ама много добре, чак до пресита!
Най-големият ми късмет беше, че бях здрав след всичко, което изстрадах, и след всички страхове, които брах. По-нататък, след разните приключения, които знаете, нещата започнаха да се подреждат като по ноти. Заслепен от този начин на живот на разкош и богатство, не бях обърнал внимание на един много важен момент, че всичко това се дължеше и бе в ръцете на Ева и нейното семейство.
Работите лъснаха при първия конфликт между нас, а основният повод беше пристигането на нашите. Разбрах, че бях направил голяма грешка, като не се захванах с мой бизнес, за да имам собствени пари и да “не ми пука на жилетката“ какви ги мъти еврейката. Така е в тази страна - без пари си господин никой, при това няма “мило и драго“ от никъде и от никого. И когато Ева затвори кранчето, нещата тръгнаха рязко надолу и всичкото ми “имане“, както казах, се побра в два куфара, с които я напуснах.
В цялата тази бъркотия късметът ме споходи в последния момент. Все пак имах собствени 50 000 долара и перспективите за бизнеса с Колумбиеца. То тези пари за там не са много - само наемът за къщата беше 2000 долара... Сметнете за колко време щяха да ми стигнат парите, а трябваше и да се яде, да се правят здравни застраховки, да се купи кола и да се плаща и за нея, да се оправи брат ми и какво ли още не.
За начало - лично мое ново начало - това не беше лошо. Така си мислех и се успокоявах, обаче нещата не тръгнаха по този път. Впрочем в началото потръгнаха, а после се сгромолясаха и всичко отиде на майната си.
Нямаше как, трябваше и нашите да започнат да бачкат. Майка ми започна да чисти по околните къщи, а брат ми да блъска в един гараж за жълти стотинки. Така е с нелегалните работници. Не можех да го убедя, че това е само в началото, и той стана още по-мълчалив, че взе и да ме “гледа на кръв“. Баща ми го пазех за резерва, да ми помага в моя бизнес, който не знаех откъде да започна. Знаех, че имаше хляб в ремонтите на къщи и апартаменти, но за това трябваше начален капитал, да закупя първата руина, за камион, инструменти, да плащам заплати на работници и т.н.
Колумбиеца, него трябваше да изработя, но за това бе необходимо да му представя нещо насреща за бизнеса в България.
Последваха десетки телефонни разговори с чичо ми Минчо, на когото трябваше да обяснявам всичко “от игла до конец“ и да го уверявам, че и той ще печели доста от кафето. Последното се оказа най-трудната част от преговорите с него. Хвърчаха факсове и писма по интернет.
След двумесечни усилия уредих въпроса, транспорта на кафето, складирането и дистрибуцията му и още хиляди други подробности, които, както знаете, са трудни за уреждане в България. Но все пак бях готов и поисках среща с адвокатите на Колумбиеца. На нея много се потих, за да им обяснявам, че ми трябват минимум 300 хиляди долара, за да може системата да заработи. Надувах цените за наеми на складове, за транспорт и за какво ли още не. Слава Богу, че не бяха наясно за какви суми става дума у нас и например, че само срещу три-четири долара един циганин цял ден ще мъкне чувалите с кафе. Стиснахме си ръцете и те преведоха 200 хиляди долара по сметката ми. Подписах документи с десетки точки, подточки и анекси и с това си сложих главата в торбата.
Оттук насетне започнах да работя на “два стана“.
Първо, успях да закупя една съборетина в Ню Джърси, за която при моя първоначална вноска от 60 000 долара банката ми даде на кредит за общата стойност от 120 000 долара. Тях трябваше да покрия заедно с лихвите. Много пари за тази руина! Купих един голям пикап, сандък с инструменти, от чукове и триони до бормашини, компресор, бояджийски пособия, пирони и винтове и разни други чудесии, които тук ги има, и то на поносими цени. Събрах чета от 8 българчета емигранти, които се скитаха “немили-недраги“, и които срещу надница от 100 долара дневно ми се кълняха, че ще работят като откачени и ще вършат качествено всичко каквото им наредя. Тях ги оставих под командването на татко, който разбираше от ремонти и можеше да командва. Нямало корупция в Америка, хайде де! Срещу скромните 15 000 долара се сдобих с разрешение за ремонта и разни измислени планове, схеми за безопасност на труда и пр. Сумати пари дадох и за материали - цимент, дъски, гипс, кабели и други щуротии.
Когато работата по къщата потръгна, се захванах с колумбийските въпроси. Е, виж, тук ми се разказа играта. Нямах никакъв опит в този бизнес, а трябваше да се уреждат хиляди подробности. Пратките с кафе щяха да се транспортират от Меделин с влак до пристанището Санта Марта. Оттам с кораб до Атина и оттам с влак до Хасково, представяш ли си за какво става дума! Добре беше, че всичко това ставаше за сметка на колумбийците. Преведох пари на чичо си Минчо, да има и да покрива разходите, да плаща рушвети на митничари и полицаи, за наем на склад и надници на работниците. Лично за него оставали малко пари и трябваше пак дълго да му обяснявам, че засега печалбите са малки, но като продадем кафето, ще ринем доларите с лопата.
Мина малко време на затишие, когато една сутрин ми се обади един от адвокатите на Колумбиеца. Бил от няколко дни в Ню Йорк, но бил много зает и едва сега щял да намери време да се срещне с мен. За срещата се изтупах в смокинга, който междувременно ми беше станал доста по-тесен.

продължава в следващия брой

Андрей Симеонов