За автора:
Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.
Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.
Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.
Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.
ОТКЪС 21
Добре, че Колумбиеца го вълнуваха други неща, та бързо въведе ред в разговора, като поръча едно “двойно“ на Лейла и й запуши устата.
Уведомих го накратко каква подготовка съм извършил в България, както и че всичко е готово, за да се посрещне първата пратка кафе. За моя изненада това не го задоволи.
- Драги мистър Голдхард, това, което сте направили, засега е окей! Разчитам на вас и ви вярвам, но разберете - в цялата тази сделка аз влагам много пари... Не ме разбирайте грешно, вярвам ви, но искам да бъда съвсем сигурен... и да имам пълни гаранции - нещо, което вие не можете да ми дадете тук...
Колумбиецът не ми даде време да се чудя какво има предвид и продължи:
- Та, драги ми мистър Голдхард, имам намерение да изпратя за десетина дни в България мой човек, който ще провери как стоят нещата в твоята страна и ако всичко се окаже окей, веднага започваме да действаме.
Допълнителни грижи и напрежение, си мислех, а и ме побиваха тръпки как чичо ми Минчо ще се справи с посрещането на неговия човек в София, обиколката по складове и по дистрибутори, митница и тем подобни. Побиваха ме тръпки и още как, но вече бях в капана, подписал разни договори и взел солиден аванс. Нямаше накъде да мърдам и вечерята приключи с едно мое твърдо и убедително окей!
Следващите дни последва среща с човека на Колумбиеца, на когото трябваше в детайли да обяснявам всичко за предстоящата му командировка в България. Този кльощав мелез между колумбийка и американец изискваше подробности, като се започне от характера на чичо ми Минчо, до това какво има в хасковските хотелски стаи, кои са свестните ресторанти и т.н. За някои работи направо го лъжех. Бях напуснал отдавна страната и вече не бях наясно с конкретните промени. Преводач щеше да бъде дъщерята на Минчо. Братовчедката ми говореше свободно английски и беше голям тарикат. Много разчитах на нея.
Въоръжих “пратеника“ със скици на улици и квартали, телефонни номера и адресите на мои приятели в София и Хасково. За малко да дам и вашите координати, но се сетих, че това може да ви затрудни, та спрях дотук.
Емисарят се завърна след около двайсет дни, много доволен от преживяното и въоръжен с няколко български думи - “гроздова“, “шопска салата“, “кебапче“ и “наздраве“. Традиционно и известно защо. Бил свършил много работа, всичко било окей, чичо ми бил също много окей, а братовчедка ми - много “бюти“. Подаде ми голям плик, в който имаше дълго писмо. То, писмото, явно беше писано на компютър от братовчедка ми, а отдолу се мъдреше само подписът - Минчо Васев. По настояване на емисаря прочетох писмото пред него. Четох, превеждах и се потих, докато накрая не ми светна и за какво става дума в цялата тази далавера.
Накратко, “нашият човек“ поискал да се свърже с някого от новобогаташите в Хасково, известни на всички като мутри. Един от тях беше моят стар познат, комсомолският секретар, който навремето стана причина да ми конфискуват двукасетъчния касетофон. Сега бил богат предприемач, строял хотели по морето и бизнес сгради в Пловдив. Свързал се и с познатите ми митничари, също много богати. Карали коли от “Мерцедес“ нагоре и живеели в къщи, които взели акъла и на пратеника...
Бившият комсомолец искал да не се намесва пряко и засега останал настрана. Останалите охотно и срещу доста добро заплащане се съгласили да действат. И то за какво си мислите - дистрибутори на кафе - глупости! Изтръпнах!
- Мистер Голдхард, приятелите ти се оказаха много “найс“ мъже и се съгласиха да пласират това, което ще поставяме само в някои от чувалите с кафе. От “онзи“ бял прах, който най-често се смърка през носа. Нали се сещаш, това са много, ама много пари, тъй че се уговорихме стоката да стига и в други европейски страни. И за тях добре, а за нас много, ама много добре...
Ушите ми писнаха, едвам осъзнах продължението на разказа:
- Вашето име, мистър Голдхард, подплатено с гаранциите на твоя ънкъл, отвори много врати и трябва да ви кажа, че за нас това излезе доста евтино. Това ще бъде голяма печалба и за тебе...
Как няма да излезе евтино, като знаех, че тези копелета за шепа долари можеха да продадат и собствените си майки!
... Тъй си течеше животът, докато през един ранен следобед телефонът ми прекъсна делова среща. Бях се увлякъл в сделката, но бързо се оправих, защото се обаждаше братовчедка ми. Какво ти обаждане - направо ревеше с пълна сила, едва разбрах страшната новина, че чичо ми Минчо е починал. След това в слушалката започна да плаче леля ми Донка, жената на Минчо, и пак нищо не разбрах. Накрая се намеси мъжки глас, който ми съобщи, че чичо ми бил застрелян насред Хасково в двайсет часа и десет минути от неизвестен извършител. По тона и изразите му разбрах, че човекът е от полицията, и започнах да го разпитвам, като този път на мен гласът ми трепереше и сегиз-тогиз проплаквах. Боже мой!
Мъжът ми съобщи, че чичо ми слязъл от джипа си, който паркирал пред един ресторант, направил няколко крачки и получил пет куршума, един от които фатален, в главата. Стрелял мъж, среден на ръст, който избягал в страничната уличка, метнал се на един “Опел“ и колата изчезнала с мръсна газ в неизвестна посока. Чичо ми умрял на място. Някакъв пияница видял колата и горе-долу си спомнял цвета и даже част от номера Ј. По тези данни в полицията разбрали, че колата била открадната предния ден и се издирвала. Намерили я на 10 километра от Хасково в един страничен път, напълно изгоряла. От убийците - никаква следа, никой не свидетелствал, това си било практика в България, за да си нямат свидетелите неприятности и разкарвания по съдилища. Чичо ми бил сам и отивал в ресторанта на среща с една хасковска курва. Явно го бил ударил на живот, и как не, при тези пари, които му набутах...
Да ви кажа право, мъката ми скоро мина, нали знаете, че се недолюбвах с чичо. Хванах се за него, понеже в тази колумбийска комбинация не намерих по-подходящ човек, пък и татко настояваше.
Скоро започнах да пресмятам какво следваше от всичко това. Ясно беше, че губех контрола на канала с кафе и оттам моите 11,5%. Изтръпнах при мисълта докъде ще стигнат колумбийците. В тези работи няма милост и вече се виждах труп на паважа с най-малко пет куршума, единият от които в главата. За парите не ми беше жал, имах ги вече достатъчно, но за другото - язък след толкова страдания, болести, операции и неволи да пукна така, като куче в чужд град на чужда страна. Прокрадваше се мисълта, че и този път ще се оправя, нали ме закриляха два Бога... Но за това щях да мисля и да действам, когато му дойдеше времето. Или, както казват американците, първо да стигнем до реката, пък тогава ще решаваме как да я минем. А сега имаше конкретни неща - как да съобщя на нашите тъжната вест.
Съобщих я в прав текст, баща ми дълго плака, а мама припада два-три пъти. Брат ми гледаше в една точка и само каза: “Е...а си мамата!“.
Останах да спя при нашите. Какво ти спане, след като в един миг ми “светна“, че мога да загубя всичките си пари в България. Та нали сметката, в която се трупаха, бе на името на чичо ми. Сега с нея щяха да разполагат леля Донка и братовчедка ми и от тяхното благоволение щеше да зависи дали ще ми дадат моята част “фифти-фифти“, както се бяхме разбрали с покойника. Колко беше изхарчил той, колко оставаха - казва ли ти някой...
Баща ми и майка ми настояваха веднага да тръгнат за България. Не помогна и това, което им разясних - напуснат ли Америка, няма връщане.
- Много важно - рече татко, - то и без туй тази Америка така ми досади, че и да не беше смъртта на брат ми, щях да ти поискам да се махаме от тук. А сега, сине, обади се в Хасково и поръчай да сложат чичо ти в хладилник и да ни чакат за погребението.
Не знаех какви случки ще се случат в България. След дълго колебание разказах на баща ми всичко - за колумбийците, за бизнеса с кафе и “другото нещо“, скрито в чувалите. Разкрих му връзката на чичо Минчо в тази афера. Въобще всичко, от игла до конец.
В замяна на това татко се надигна и ми зашлеви такъв шамар, че ми се зави свят и ушите ми пропищяха.
- Идиот такъв, как можа да набуташ брат ми в това престъпление! Ти си причината, ти уби брат ми Минчо! Не знаеш ли, че когато работата замирише на бензин, наркотици и злато, винаги има трупове! Сега могат и тебе да очистят и тогава съвсем ще я оплескаме. Идиот с идиот! - закрещя тате и понечи пак да ме удари, но аз му хванах ръката и го затиснах върху масата. Разсипахме чашите с водка, та работата наистина замириса.
продължава в следващия брой
Андрей Симеонов
11 май се утвърждава като важен ден от празничната система на българите. Денят за почит на Светите б...
Училище „Джон Атанасов” отбелязва своя десетгодишен юбилей
Празникът на славянската писменост и култу...
Още един незабравим празник в училище „Джон Атанасов”
Днес, 5 май, беше един специален ден за п...
Празник на буквите в училище „Джон Атанасов”
