ЖИВОТЪТ СВЪРШВАНЕ НЯМА

За автора:
Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.
Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.
Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.

Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.

ОТКЪС 22

Цял час го убеждавах, че съм бил принуден да постъпя така, че са ме заплашвали, изтезавали, били с палки и свестявали със студена вода, докато се съглася. Лъжех на поразия, но нямаше друг начин да го убедя. Пък и трябваше да го използвам в България да разбере как стоят нещата и кои стоят зад тях.
Не знам доколко ми повярва, но като го помолих да проучи всичко, свързано с кафето, кой, кога, къде и защо, той каза “да“! Щял да ми прати хабер по човек, защото: “Абе за тия неща могат и мен да гръмнат, като едното нищо, и да претрепят майка ти, не са за телефон“.
Знаех, че колумбийците щяха да проведат собствено разследване, и доста неспокоен чаках да се появят или да ме привикат.
Появиха се два дни след като изпратих нашите и получих съобщение, че са пристигнали живи и здрави в Хасково. В канцеларията ми дойдоха трима непознати “колумбо-маймуни“ с еднакви черни костюми, толкова еднакви, че просто се обърквах кой какво приказва. Започнаха:
- Мистър Голдхард, това, което е станало в България, не ни тревожи много-много. Нашите съболезнования за ънкъла ви. Вълнува ни друг въпрос - какво става с другите момчета, които подсигуряваха и движеха доставките. Разбрахме, че те са си взели парите и са искали да живеят в чужбина. Страх ни е да не се разприказват, а те знаят много, така може да загубим позицията си на Балканите. А там конкуренцията е голяма, защото “кафе“ се внася от Близкия изток и Афганистан и този внос се контролира от сърби, украинци и други неизвестни нам българи. Можахме да проследим само един от българите на един малък карибски остров Доминика, но там той, горкият, се удави в океана при село Калибиши, където се беше покрил.
- Мистър Голдхард - подхвана другият колумбиец, който разкопча сакото си и можах да зърна под лявата му мишница кобур с доста внушителен пищов в него. - Ние не плачем за това, което се случи в България, защото с тези няколко доставки спечелихме внушителна сума. Съжаляваме, че каналът пропадна по такъв глупав начин. Но ако нещата се разкрият там, на Балканите, това може да създаде неприятности и за нас - тук и в Колумбия. Нали сега светът е едно голямо село и няма вече скрито-покрито, има Интерпол и прочие. От вас искаме само да проучите кои лица, освен мистър Минчо, движеха бизнеса и да ни информирате кой къде се намира в момента. Другото е наша работа.
- Това не може да стане от днес до утре. Това може да свърши баща ми. Нека първо погребе брат си, ще му възложа задачата и се надявам до две-три седмици той да намери начин да ме информира за това, което ви интересува, и за други неща, които интересуват лично мене.
- Окей! - каза третият член на делегацията. - Дано това стане по-скоро, а дотогава имайте предвид, че няма да ви изтървем от поглед.
След около седмица брат ми стовари “нови двайсет“:
- Искам да си ходя във Франция. И то веднага! Иначе ще се гръмна! Там ми е хубаво, уреден съм с работна виза и съм си свикнал. А не като тука...
Уредих му набързо заминаването и останах пак сам. С пари и положение, но сам.
Дадох триетажната къща под наем и намалих работата. Татко го нямаше, а аз сам не можех да се справя с повече от един-два обекта. Разкарах част от българчетата, които работеха за мен, а те в замяна ми нарязаха гумите на колата и забиха един лост в капака на мотора. Но това беше малката беля. Наистина започна да ми писва и аз се навивах все повече да се махам оттук и да се върна в Родината.
Започнах да разпродавам всичко - камионите, инструментите, колите, моята, на баща ми и на брат ми, а и още разни други дреболии.
По един нов кандидат-емигрант от хасковско село най-после получих така чаканото писмо. То беше писано пак на компютър и само от братовчедката ми. Забравих да ви го донеса, та да го прочетете. Сега само ще ви съобщя най-важното и това, което мога да си спомня.
Най-важното за мен! Братовчедка ми направо заявяваше, че парите, които чичо ми оставил, са си нейни и на леля ми Донка. Те били наследниците, а какви уговорки съм имал с баща й не ги интересувало. Кажи ми как да не псуваш на род и роднини. Ама аз съм си виновен за тази сделка. Явно и “дъщеричката“ не падаше по-долу от баща си, който беше алчен и безцеремонен тип. В писмото си това не личеше от първи поглед, но за мен беше ясно какви ги е вършил чичо ми, видял се с много пари. Ясно - кола, апартамент, харчене с широка ръка, курви, ядене, пиене и черпене на такива като него. Така е било и само това можах да разбера от това писмо. То ми стигаше - явно пари в България вече нямах и трябваше да правя преводи от тук.
След няколко дни ми донесоха писмо и от баща ми. Дълго, ситно изписано с неговия разкривен почерк, обстоятелствено, но подробностите бяха много важни.
Чичо ми получил немалка авансова сума от емисаря колумбиец. Свикал съвещание с трима митничари от хасковската митница, двама от които познавах лично. Съгласили се на далаверата срещу доста солидни суми, имали връзки по гръцко-българската граница - за това трябвало още пари. Трябвало да плащат и на “един голям човек“, та да си осигурят спокойна работа. Уточнили всичко. Пробната пратка преминала сполучливо и в сметката на чичо постъпила голяма сума. Разплатил се с митничарите и с “големия човек“. Купил си нова кола, купил и едно фиатче на дъщеря си и сума златни пръстени и дрънкулки на леля ми. След следващите пратки парите станали много - купил луксозен нов апартамент и започнал “алъш-вериша“ с иманярите. Това поглъщало доста средства и той започнал да става нередовен в плащанията си с митничарите и “големия човек“. Беше роб на иманярската страст и това го закопа. Защото след някоя от поредните пратки въобще не платил на “големия човек“, а на съучастниците подхвърлил “трохи“. Инвестирал само в старините, но и там бил нередовен.
За нещастие, случайно или не, в един от чувалите с кафе антимафиоти открили пакет с белия прах. Разпорили и останалите чували и хванали кокаин за няколко милиона долара. Ситуацията станала рискова, а последиците от това са ясни - куршум в главата... Кой е поръчал убийството - не било ясно. Баща ми се свързал с един от старите приятели на чичо ми, нали навремето Минчо беше сътрудник на милицията. Оня направо му казал да не се рови в тази история. Така историята оставала неразкрита - кой, как и защо... Куршумите летели от различни страни и можели да уцелят и него.
Междувременно другият от митничарите бил премазан от колата на сърбин, който избягал и безпрепятствено се изнесъл зад границата. За онзи, който се беше удавил, вече знаех. Третият живеел в някакво затънтено село, където бил вдигнал цял палат, ограден с висок дувар, и имал двама пазванти. “Големият човек“ бил сега собственик на завод и имал хиляди декари земи. Занимавал се със строителство по морето, със старо желязо и с какво ли не. Ходел с бодигард и често прескачал в чужбина. Двете му дъщери учели в Англия, а жена му почти цяла година живеела в къща, която имали в Испания. Тате не споменаваше никакви имена. Само пишеше, че този “голям човек“ бил по-рано шеф на комсомола, и на мен ми прещрака кой е. Митничарите ми бяха известни. Единият от тях беше Колю - синът на първия секретар на партията в Хасково.
Свързах се с колумбийските адвокати и им разказах всичко - с имена, дати, градове и села и даже по часове. Фактически нямаше какво да крия, а и от какво да се страхувам. Аз си бях изпълнил моите задължения, бях разработил канала за доставките в България и в случая бях нещо като посредник.
Колкото и цинично да звучи, смъртта на чичо ме успокояваше. Така се затваряше вратата, която пряко водеше към мен. Ако се стигнеше до разкрития, те щяха да стигнат само до Минчо. Да, двама от митничарите бяха мъртви, но оставаше още един и “големият човек“, за когото не бях наясно какво и колко знае.
Научих по разни други пътища, че и с третия митничар - това беше познатият ми Колю - било свършено. Колата му експлодирала, щом само врътнал ключа, за да запали, дълго събирали карантията му по околните дървета и храсти. Баща му, бившият първи партиен секретар, не преживял трагедията и наскоро починал от инфаркт.
“Големият човек“ остана скрит и непокътнат, дори бизнесът му се усилил. Забогатял още повече, посегнал и към властта - станал депутат в Народното събрание и се пренесъл да живее в София. Тази негова недостижимост ме наведе на мисълта, че практически той е основният човек в бизнеса с кафето и поръчителят на убийствата и атентатите. По този начин всички следи към него се прекъсват и той си остава “чиста вода, ненапита“. Вероятно навремето командированият в България емисар се е споразумял за всичко с него, а останалите, включително и чичо Минчо, са били само пионки. Това засега беше само предположение, но щях да го имам предвид.
Въпросът беше какво ще решат колумбийците. А те бяха решили друго. Споделиха го частично с мен:
- Мистър Голдхард, засега всичко е окей.

продължава в следващия брой

Андрей Симеонов