Поезия - Людмила Билярска

Людмила Билярска

Людмила Билярска

Отблясъци по стената Усещам как ухае на живот, преди да съм отворила и влязла. До пролетта сме само на откос - дърветата отвън ми го подсказват. Очакваш ме. Докосваме се с дъх. Камината рисува по стената. Забравям суматохата отвън. Затоплена се сгушвам до гръдта ти. Не искам нищо - само да мълчим. Да чувам, че до мене равно дишаш. Ухае на любов, на нощ, на сън... Ръката ти е нежна. Плача тихо. Обхващаш с длани мокрото лице. Горещите ти устни са в сълзите. Това защо е? - питаш ме смутен. Преди да кажа... пламъкът полита...	Такъв те искам Да, искаш да отидеш, но не може. Такъв те искам - сладък Робинзон! За мен бъди във този вид небрежен. Обичам всичко твое до микрон. Не, няма да те пусна. Ще отложиш. Секунди или век ще помълчим. В слушалката за пулса ще се вслушвам. Туп-туп, туп-туп - към мен лети. Пулсира любовта ни. И животът. Вселената. И всичко е в синхрон. Със сигурност небръснат си страхотен. Ще ти прошепна нещо на ухо... Обичам те.

За арт-а, от кула с ресни... Тя каза: много гладни има. Добави: даже и деца. И каза: бедността е вече зрима. И после: ровят и в сметта. Ще питате: Какво като е рекла? Тя, истината - първо е с очи. Така е. Но госпожата погледна на бедните от кула със ресни... Примъкна се в доволната си къща. Задъвка злободневки със хайвер. А заранта, от джипа се намръщи, че с бедните светът изглежда чер. И тъй, като си има кула с бойник, а тя самата движи с бодигард - поканиха я в местна кабеларка да поразкаже туй-онуй за арт. За кризата, за гладните - накратко. И тя прие, защото си е шанс, да се покаже със бижу на “Пако...” и очила със рамки на “Рабан...”	Бледо небе Студено е. Небето днес дими - запалило е някъде огнище. И пушекът се стели и пълзи - на тъмносиви топчици и нишки. Сгъстяват се до черно. Тук-таме проблясват петънца - седеф и слюда. Димът изчезна. И студът снове. Небето в примирено-бледо плува.
Понякога В памет на Таня Понякога на нишка се крепи едва животът. А този свят не винаги, е даден за подслон. Понякога орисниците биват и жестоки. Душата ти понякога, все търси топъл дом. Понякога под слънце си, а бавно се вледяваш - над бездна и по ръб се точи твоят път. Понякога на късчета сърцето си раздаваш. За този жест, понякога “Разпни го” - ти крещят. Понякога безумен си - врагът обсипваш с нежност. На чистата ти обич, отвръщат със шамар. Понякога се губиш сред дебри от враждебност. С кървящите си рани, понякога си сам. Понякога душата ти от болка се пропуква, любимите когато улучват те във гръб. И казваш си понякога, че пътят е дотука... Потегляш сам понякога към по-добрия свят...