За автора:
Андрей Симеонов е роден на 14 април 1938 г. в Русе. Завършва медицина в София (1962). Работи в санаториумите в Трявна и Искрец (1962-1969) и специализира пулмология, хирургия и онкология. От 1969 г. е назначен в Клиниката по гръдна хирургия към Националния онкологичен център, където от ординатор става доцент и водещ хирург, известен в цялата страна. Ръководи клиниката от 1981 до 1996 г. Публикувал е над 80 научни статии у нас и в чужбина, има множество признати хирургични рационализации и изобретения.
Човек с широки познания и интереси, Андрей Симеонов е автор на публицистични текстове във в. “Демокрация”, на пътеписа “Непознатият остров Доминика” (2004), на неиздадени разкази, новели и стихотворения. Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предаде на издателство “Факел експрес” ръкописа на романа си “Животът свършване няма”, журнален вариант от който беше публикуван в кн. 2 на сп. “Факел” за 2008.
Андрей Симеонов почина на 20 юни 2008 г. в София.
Редакцията на вестник “България” благодари на съпругата на Андрей Симеонов - г-жа Петя Арнаудова за нейното съгласие част от неговото творчество да бъде публикувано на страниците на вестника.
ОТКЪС 23
Така всичко около мен се “изчисти“ и пътят към България ми беше вече открит.
Отново в Родината
Пристигнах в Хасково с двата си куфара. Майка ми и баща ми си живееха на вилата на село. Нали на изпращане им бях дал пари, та не са се притеснявали от нищо. Дълго ме прегръщаха и целуваха, а на мен ми беше мило и драго и почти се бях разплакал. Родина... Всичко тук ми е познато, родно и скъпо!
Близо цяла седмица не правех нищо, спях, нагъвах манджите, които мама готвеше без прекъсване, ходих да си правя изследвания в диспансера и проверявах кога ще пристигнат парите ми във валутната сметка, която татко ми беше открил. Свързах се със стари приятели и съученици и за десетина дни обстановката у нас ми беше ясна.
Започнах и да се нервирам. В Америка бях свикнал с друг начин на обслужване, а тук чиновниците те гледат като враг, който им пречи да си карат кефа на работното място. Не се разминаха и скандали, които вдигах в кметството и в банката. Чак в кафенетата и ресторантите, където киснех с приятелите си, нещата не бяха в ред, а понякога и манджите им. За мен тук всичко беше евтино, като сравнявах колко струва една кока-кола в скапано барче в Ню Йорк и тук. Не ми пукаше, бях си превел достатъчно пари да започна новия си живот.
Един ден ме извикаха в банката. Прие ме лично директорът.
- Г-н Голдхард, вие получихте грамадна сума долари от Америка. За да можете да ги ползвате, на нас ни трябва документ за произхода на парите. За това е достатъчно да ни уведоми банката, от която пристигат сумите...
- Абе Фитьо, абе лайно такова, да те е..а в г...за! - ме прегърна директорът. - Къде се загуби бе, копеле!
Като се взрях в него, познах Момчил - синът на комсомолския шеф в Хасково, с когото след 10 ноември бяхме се сближили.
- Сядай и разправяй, а парите ще оправим. Важното е, че ги имаш. Сега законите у нас изискват “произход“, ама и всичко се урежда по бързата процедура...
Разправих кое как е, надве-натри. Документът за легализация щеше да пристигне най-късно до два дни - въпрос на телефон и факс. Не исках да се ангажирам с този “друг начин“ за уреждане на проблемите си. Това разочарова Момчил, а и после разбрах, че тук този път е грешният, а другият - правият. Трябваше да бутам рушвети и въпросите се уреждаха с космическа скорост, а законите въобще нямаха никакво значение.
С Момчил пиехме “дринк“-а си на терасата на едно кафене в центъра на града. Без да се смущава или прикрива, той ми разказа доста неща:
- Филипе, добре дошъл, ама все още не си ориентиран и искам да те открехна за някои работи. Америка си е Америка, но тук е България и правилата са други. Сега у нас се строи демокрация и пазарно стопанство. Разбираш ли, разпределят се парите от държавната баница. Всеки гледа да се натовари колкото може и да си уреди живота, своя, та и на внуците си. Хубавото в цялата тази работа е, че нашите хора пак са начело. Пари с куфари се даваха на тях. Едни завъртяха бизнес и сега си връщат кредитите. Много от тях станаха почетни граждани, собственици на фирми, ресторанти и хотели. Други го удариха през просото - курви, скъпи коли, ядене и пиене... Много от тях си платиха борчовете, като просто ги застреляха или самоубиха. Добре че не се подлъгах и не захванах работата, в която чичо ти Минчо ме кандърдисваше да се включа. В такива “мероприятия“ конкуренцията е голяма и в нея се намесват разни чужденци, та не можеш да й хванеш края. Видя какво стана с чичо ти и колегите от митницата...
От разговорите с баща ми имах горе-долу представа за българските работи, но сега нещата ми станаха по-ясни и точни.
- На баща ми - продължи Момчил - му посочиха друг път на развитие. Той беше от верните партийни кадри и от него имаха нужда както за инвестиции на пари, така и за лобиране от позициите на властимащ.
Така разбрах и за властимащите, и що е то лобиране по български.
- При теб, Фитьо, нещата стоят по друг начин. Ти не ползваш пари, които си измъкнал оттук, а внасяш, и то големи суми, от чужбина. По тази причина никой няма да те закача и да ти държи сметка. Опасно ще стане, ако настъпиш някого по мазола и навлезеш във вече заета територия. Вероятно ще ти се посочи в каква посока да тръгнеш. Моят съвет е да си поговориш с баща ми - заключи Момчил и с това срещата ни приключи.
Знаеш, че много мразя да ми се дава акъл, особено за деловите ми работи. Сам си решавах и се оправях.
Започнах подготовката. На първо време си купих един джип - “Сузуки-Витара“, и един пикап втора ръка. На баща си подарих малко тракторче да си вози тор и да оре лозето и овощната градина. Подмених всички домакински уреди на вилата, а и на апартаментчето в града, където често преспивах, вдигах купони и въобще - нали се сещаш...
След не много дълго мислене реших да се занимавам с хотелиерство и ресторанти. За тази цел от едни старци-реститути закупих чудесен парцел на главната улица. Той излизаше и на успоредната задна улица. В момента в парцела имаше стара паянтова къща, барака на Тотото и детска въртележка. Започнах да подготвям документите, намерих проектанти и строители за бъдещия хотел-ресторант и ударих на камък.
Обядвах си кротко в едно любимо ресторантче, когато на масата ми, без да питат, се тръшнаха двама едри мъже, остригани нула номер, с масивни пръстени, а единият от тях и с обеца на лявото ухо. Започнаха направо:
- Значи да ги нямаме такива - хотели и ресторанти и тем подобни. С такъв строеж запушваш задната улица, където са магазините на братя Койчеви и ги пращаш на втора линия. Нали знаеш за кои става дума! А и за нас вероятно си чувал, та не ни карай да ти трошим кокалите и режем ушите...
Както се казва в Америка, имаше опасност от започване на гангстерска война, което не исках да се случва.
По въпроса сложи точка бащата на Момчил - народният представител от комунистическата коалиция Стоян Стоянов, бивш първи комсомолец на Хасково, а сега голям богаташ и властник. Редовно посещаваше избирателния си район. Привика ме в кабинета си в стария партиен дом и от вратата ме започна:
- А, здравейте, господин Васев, а сега Голдхард! Ние с теб сме се срещали и по-рано, но тогава бяха други времена, а и ние бяхме други хора, ха- ха! Чух, че си се върнал с доста пари от емиграция и сега редиш някакъв бизнес. Ще си влагаш парите значи. Хубаво, хубаво... Но това не може да става, където ти скимне. В тази държава има ред и правила, които трябва да се спазват. Иначе какво ще стане... Ние, народните избраници, сме именно за да въвеждаме този ред и тези правила, да ковем законите. Какви ти хотели и ресторанти - такива ги има вече под път и над път. Глупости! Ето например чичо ти Минчо, иначе хубав човек, но тръгна “с рогата напред“ и виж докъде я докара. Тия дни ще поговоря с местните шефове и ще видим накъде да те насочим. И друго имам предвид, ама за него, като му дойде времето - намигна ми народният избраник.
Той беше доста позастарял, съвсем оплешивял, много дебел и разплут, но със същия нахакан и арогантен поглед и тон на гласа.
След няколко дни пред вилата ни в село спря ново “Ауди“, от което слезе лично заместник-кметът на Хасково Спас Койчев заедно с още двама добре облечени мъже. Настанихме се на покритата с дантелена покривка маса на остъклената тераса. Баща ми примъкна един стол и седна настрани.
- Виж какво, Васев - започна направо заместник-кметът, - ние много умувахме и ти предлагаме да започнеш бизнес със зърнени храни. С една дума, да станеш производител на жито, царевица, слънчоглед и ечемик. Земята тук е хубава, ние ще помагаме и си мислим, че ще си бъдем полезни един на друг. Така и ти ще бъдеш доволен, а и ще се възродят селата и хората в тях. Разходи се до Болярово или Узунджово, огледай терените. Не бери грижа как ще се уреди арендата. Ти само сега си дай принципно съгласието, сетне ще уреждаме подробностите.
Като чу за жито и царевица, баща ми се надигна от стола и каза:
- Фитьо, това е хубава работа. Много земя, реколти, абе земя - явно селското в него заговори с пълна сила и той не скриваше възторга си.
- Помисли си, послушай баща си и във вторник идната седмица ела при мен към десет сутринта, та да обсъдим какво ще се върши - и с това посещението на заместник-кмета приключи.
продължава в следващия брой
Андрей Симеонов
11 май се утвърждава като важен ден от празничната система на българите. Денят за почит на Светите б...
Училище „Джон Атанасов” отбелязва своя десетгодишен юбилей
Празникът на славянската писменост и култу...
Още един незабравим празник в училище „Джон Атанасов”
Днес, 5 май, беше един специален ден за п...
Празник на буквите в училище „Джон Атанасов”
