Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Разказ, Чикаго - януари 2011

Казваха, че като вали сняг и времето омеква, зимата ставала по-приятна. Но май точно днес не бе така. И по-точно по главната “Ирвинг парк авеню” в малкия събърб “Шилер парк “, където един мъж крачеше приведен, пазейки се от връхлитащия го режещ вятър. Макар да бе вдигнал качулката на якето, личеше, че му е студено. Живееше наблизо, два блока малко по-надолу. Но му беше достатъчно в този студ да успее да се намръзне. Приведен той се огледа и бързо прекоси платното, стъпвайки на отсрещния тротоар. Изтупа полепналия сняг по дебелото зимно яке и побърза да отвори вратата на ресторанта. Обичаше да идва в това българско заведение. Беше винаги тихо, уютно и много приятно. Особено през деня. Даже си имаше и предпочитани маси. Обикновено си поръчваше ловджийска салата с една бургаска мускатова, която почти винаги ставаше двойна.
- Здравейте - посрещна го както винаги с усмивка сервитьорката - заповядайте, вашата маса е свободна.
- Здрасти, благодаря - потривайки зиморничаво ръце, каза мъжът и се отправи към масата.
Младото момиче изчака да се настани и отиде при него. Вдигна падналия му шал и го постави на стола до якето му.
- Както винаги или ще има промяна - попита все така усмихната сервитьорката.
- Както винаги, но първо едно горещо кафе - каза мъжът и също я дари с усмивка.
Личеше му, че бе прехвърлил отдавна средната възраст, но стойката му се бе запазила. Издаваше някогашния му спортен дух. Отпиваше първата гореща глътка от кафето, когато в ресторанта влезе Павката. Познаваха се още от България. Той беше по-стар емигрант от него. Преди четири, пет години се виждаха често, но напоследък емигрантският живот ги завъртя и започнаха да се разминават. Както казваше той ”Работата в Америка пречи на пиенето...”
- Ей.., къде си бре, майна - виждайки го, му се зарадва Павката и бързо тръгна към него - вчера се бях сетил за теб. Щях да ти звънна, ама като не си знам графика какво да ти кажа. Непрекъснато ми въртят смените... Сам ли си, решил съм да му хапна едно топло шкембенце. Ей.., голям студ е днеска, от паркинга до тук и се разтреперих. Носът ми замръзна.
- Сядай, сядай - посочи му стола мъжът - поръчай си шкембенцето и кажи какво ще пийнеш..., аз черпя. Поръчал съм си за мен ракийка с една ловджийска салата.
- А, взе ми думите от устата. Тъкмо ти се чудех какво е това кафе, дет си го засърбал... Ще му пийна една ракийка с шкембенцето, без да се замислям. А ти какво се натискаш да черпиш, да няма нещо ново към теб?
- Ново, няма... Караме я по старому, че е по-лесно - каза мъжът и отпи топла глътка кафе - работим с жената, гледаме внука и времето минава. Търкалят се годинките, Павка...а, остаряхме в Америка. Скоро се бях замислил... Не знам как е при теб, но на мен ми се струва, че много бързо минава времето тук.
- Минава..., защото ние с теб дойдохме късно. Аз на четирдесет и шест, ти на педесе... Гледай младите, не им пука за нищо. Кефят се на американския живот и не броят годините.
Прав е Павката за младите - каза си мъжът. Като ги гледаше и го беше яд, че не е на тяхно място. Америка им даваше самочувствие и свобода. И те не се притесняваха да се възползват. Носталгия ли..., много от тях сигурно не знаеха съдържанието на тази дума.
Сервитьорката донесе ракийката и шкембенцето на Павката. Той му направи магиите с лютия пипер, подправката с оцета и чесъна и нетърпеливо вкуси няколко бързи лъжици.
- Ох, майка... малка фантазия - подлюти се набързо Павката - хайде наздраве. Стана точно както го обичам...
Чукнаха се и отпиха от грозданката. Мъжът бодна една маслинка, а Павката нападна вдигащата пара купа с ароматно шкембе. Подгонен от лютия пипер, той бързо се справи, като покрай него излапа и цялата питка. Успя да се просълзи чак, но доволно се облегна на стола, попивайки със салфетката навлажнените си очи. Вдигна чашата с ракийката и я чукна в тази на мъжа.
- Е.., сега вече мога да пийна и една бира - каза той и отпи сладко от чашата си - предполагам, ти ще пиеш още една ракия, като гледам тази салата..., ще издържи и на повече.
- Абе тя ще издържи, ама на мен две ми стигат - каза мъжът и боцна едно кубче шунка от нея - имам си норма. Лекарите и толкова не дават. Но те са за това, да забраняват, а пък ние ще преценяваме... Като казах лекарите, та пак се сетих. Когато идвах насам, пронизван от студения вятър, си припомних за един такъв студен зимен ден в началото на нашата емиграция. Никога няма да го забравя. Тогава през този ден на два пъти усетих страх. Първият път бе придружен с паника, вторият с чувството, че умирам. Страшно беше.
- Айде, стига бе - вгледа се в мъжа Павката - не си спомням да си ми казвал такова нещо. Какво се е случило?

продължава в следващия брой