Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Разказ, Чикаго - януари 2011

продължение от предишния брой

- Ще ти разкажа. Хайде наздраве - вдигна чашата си мъжът - досега не съм споделял с никой... дори на мен ми се искаше да забравя този кошмар, дето изживях.
Мъжът се облегна на стола, потърка брадата и въздъхна.
- Преди четиринайсет години, в първите месеци от нашата емиграция - започна бавно той - някъде по това време на деня, през зимата, аз седях до телефона в квартирата в Чикаго и стисках слушалката в ръка. Навън вече се чуваше воя на сирените. Дишах тежко и усещах как отмалявам. Само преди малко бях набрал 911. Българката, с която ме свързаха учудващо бързо, се опита да ме успокои, казвайки, че линейката и пожарната са вече на път. Чувах ги...
... Бях се прибрал преди минути. Още не работех и сутрин водех дъщерята на училище. Разбира се, пеша, защото нямахме още кола.Тази сутрин също я заведох, разделихме се и аз трябваше по обратния път и познатия ми вече маршрут да се прибера. Но този път нещо ме накара да се отклоня от маршрута си. Искаше ми се да видя нещо по-различно от скучните и еднообразни къщи, липсваха ми витрините на магазини, кафенетата, хората по тротоарите. Абе, знаеш, израстнали сме сред шума на големия град. Затова исках да усетя тоя град, в който щяхме да живеем. И затова реших да излезна на “Ирвинг парк”. Беше само на две преки от училището. Бях чул, че това е една от главните улици на Чикаго. Казах си, ще се поразходя, ще поразгледам малко и ще се върна отново по маршрута си към квартирата. Духаше вятър, беше много студено, но аз се загърнах с канадката от България, вдигнах качулката и се отправих към главната. Ще се поразходя, си мисля и ще се мушна някъде в някое кафе да се постопля. Знам, че имах два, три долара в джоба си, колкото за едно кафе. Сигурно ще стигнат, си мислех. Бързо преминах двете преки и скоро застанах на ъгъла под табелата на мечтаната главна улица. Гледах наляво и надясно, чудейки се накъде да тръгна. Защото главната не ме впечатли. Вярно, беше по-широка, колите вървяха по-бързо и бяха повече. Но толкова. Хора не се виждаха никъде. Единственото движение по тротоара беше на парчета вестници, хартии и найлонови торбички, подгонени от силния вятър. Избрах една посока и реших да походя, все още очаквайки да ме впечатли нещо. Витрините, които се надявах да видя ги нямаше и от двете страни на улицата. В разстоянието, което изминах не срещнах магазин, даже и кафене. Изведнъж ми стана странно. Улицата изглеждаше мъртва. С изключение на автомобилите и летящите боклуци из въздуха друго движение нямаше. Мислех да се връщам вече, когато изведнъж видях малка витрина в сградата отсреща.


продължава в следващия брой