Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Една вечна тема, по-вечна и от света, в който живеем. Любовта, без която не можем, любовта, чрез която съществуваме. Любовта, заради която са се започвали и печелели войни. Вдъхновяващото чувство, родило гениална музика, изваяло скулптурни фигури,събрало магията на цвят и форма в неповторими картини, наситило думите с енергия. Изпепеляваща любов, пречистваща любов, любов - хармония, любов - светлина, безусловна любов. Тя съществува под различни форми и от нас зависи коя да изберем и какво място да й отредим в живота си. Единствено светостта и силата на майчината любов няма измерение и няма определение, тя е над всичко - и пречистваща, и хармонична, и опрощаваща,  и съзидателна.Безусловна.
Преди време безкрайно много ме впечатли библейската мъдрост, вплетена в една френска песен от филм, преведена на български език: “Може да имаш сила и планини да преместваш, но ако в сърцето си нямаш любов, песента ти ще е като звук от глуха камбана”. И дали ние, когато сме достигнали до желаната позиция в живота си, се опитаме да опънем струната на душата си, за да засвири, няма да установим, че тя отдавна, отдавна вече е скъсана и оттам не може да излезе нищо, освен стон, който стене. Имаме ли любов в сърцата си. Можем ли да я даряваме на хората около нас, когато те имат нужда от нея, без да търсим нищо в отплата. Умеем ли да я ценим, когато я получаваме. Наслаждаваме ли се на всеки миг, когато сме заедно с любимия човек. Замисляме ли се за това как обичаме, как изискваме, как ограничаваме, как понякога дори предаваме любимите си хора. Защо само за кратко време сме истински щастливи заедно, а след това прекрасното чувство се превръща в компромис. Разбираме ли, че много често се нараняваме, защото когато сме отворени един към друг, сме и безкрайно уязвими. Осъзнаваме ли, че след  като веднъж са ни допуснали до съкровените кътчета на душата си, и ние трябва да отворим вратите към своята, защото това е начинът да дадем и да вземем, усещайки радостта от хармонията на човешката любов. Но много често една от вратите остава затворена!
Една  древна мъдрост гласи: “За света ти си просто един човек, но за един човек - ти си целия свят”. Красиво и мъдро! И толкова естествено, защото когато истински обичаме, можем да накараме човекът до нас да повярва в това. Когато го погледнем в очите - в тях откриваме вселени, усещаме топлината на ръцете му и когато те се затворят около нас, сякаш целият свят ни обгръща. А когато чуем сърцата си да туптят, усещаме как ехото им отеква в пространството на космоса.
Как Човекът, Майката, Жената Мария Сахатчиева е съчетала тази любов в сърцето си и я е съхранила през годините? Търсеща личност, неуморимо вярваща в  мечтите си, в силата на доброто и красотата, тя и досега носи тази любов и цялото и същество е изпълнено с нея. Любовта на майката - съзидателна, пречистваща и истинска. Подкрепяща в моменти, дори когато няма надежда, вдъхваща кураж,за да се повярва и в невъзможното, даваща криле, за да се полети към мечтите. Нощи, изпълнени с тревога и безпокойство, делници, отдадени на грижа и радости, но създала и възпитала достойни личности. Любов към света и хората, които я заобикалят - отдаваща, мъдра, равновесна. Не случайно с толкова ентусиазъм и почти като на изпит застава пред учениците си, за да завоюва тяхното доверие и да им покаже пътя, който ще ги преведе през бурите на живота.А истинската, голямата любов на жената? Когато се обърне назад към спомените, вижда, че истинското чувство е все още живо.






Посвещение на моята дъщеричка Офелия по случай рождения и ден - 17 февруари

Щастлива да си във този ден
и като него - всеки ден!
Все тъй чиста да ти е душата,
далеч от суетата, измамата и лъжата.
Дар Божи си за мен!
Благословен бе този ден -
зимен, бял и студен,
в който дойде на земята
и ми дари светлината
на майчината любов свята!
Благодаря ти, Господи,
и моля те, пази я!
Тя е тъй различна от всички,
тъй чужда на всяка низост и мръсотия!
От мама Мария


Интимно

Тиха зимна утрин е навън,
слънцето го няма,
дърветата - потънали във сън.
Сградите с покривите бели -
и те притихнали и онемели.
Станах, приготвих чашата с кафето,
седнах и потънах в размисъл,
дадох простор на чувствата в сърцето.
Ехото на любовта отново се пробуди
и всичко преживяно се събуди.
Отдавнашната обич пак проплака,
защото щастие тогава не дочака.
Продължавам и пътувам леко с мисълта
и с нея обикалям пак света
и със спомените, преживяни с любими хора!
За кой ли път отново аз се питам
в какво сгреших, какво не проумях,
защо съм днес сама, а не със тях?
Защо не съм с човека на мечтите,
далеч отнесен на живота от вълните.
Какво съм още аз за теб, кажи! -
Останалото за мене не важи!
Пробудените спомени в едно се сляха
и вкупом към хоризонта отлетяха...
Мария Сахатчиева


Чия е вината

Не е твоя заслугата, нито вината,
за всичко съм виновна само аз самата.
Така бе пожелала, приятелю, съдбата.
Но да оставим нещата,
нали се помним - това е същината.
Това, което между нас се случи
бе опитност и за теб, и за мен.
Изгарящи и студени дни, урагани,
бури, дъжд, мъгли и хали -
какво ли двамата не сме преживяли.
В тази връзка, помниш ли,
излязохме малко поумняли,
но най-същественото едва ли проумяли :
това, че тази среща не бе случайна,
че беше шанс за теб и мен, че
с незнанието си я направихме нетрайна.
Самонадеяни ... вярвахме в звездите,
очаквахме много от себе си и дните,
постигнатото не ценяхме,
все за повече и повече ламтяхме
и дори в науката върхове да покорим...
Е, защо тогава сега да се корим?
Трънливият път и суетата
ни докараха самотата -
макар и с титли на главата
не сме щастливи - ни ти, ни аз самата.
Дали е само моя или обща е вината -
има ли сега значение за нас -
просто виж какъв е резултата.
Мария Сахатчиева


...
В душата ми е пролет от слънце огряна,
облечена в дреха, от цветя изтъкана.
Защото нещо от тебе във мене остана
и е причина за тази промяна -
да се чувствам от светлина обляна.
Аз  ще я скрия дълбоко в сърцето,
с мечти  ще я покрия , за да я нося
със мен в небитието!
Мария Сахатчиева


Какво сме ние
Не можеш никого да притежаваш,
никому да принадлежиш,
нито с него да се слееш и обединиш.
Сам си и все сам оставаш.
Сам - все в нещо се заблуждаваш
и не преставаш да се надяваш.
Търсиш ръка и своята подаваш
и не осъзнаваш невъзможното,
че съдбата на всичко е самотата,
че и света е множество от самота.
Погледни небето, осеяно от самотни звезди -
горят от болка и светят от надежди.
Такъв си и ти -
в кратък миг се обединяваш,
когато самотности създаваш
и след това се опитваш да се тешиш,
че имаш нещо свое, но... осъзнай,
че и в това грешиш!
С това знание би могъл да се утешиш
и да продължиш, щом невъзможното
не можеш да промениш.
Чуй какво ще ти река:
“Обичай се такъв, какъвто си
и какъвто е света”!
И Бог е сам в небесата,
но не се оплаква от съдбата
и не престава да се раздава,
нови чудеса да създава.
Само, когато се раздаваш,
безсмъртен оставаш, защото
любовта те съхранява!
Продължавай своя път, олекотен.
В този миг нали си с мен,
от моята любов зареден.
Човешкото щастие в мига се заключава,
в мига, в който получава и раздава.
В този миг блажен ... на обмен,
в който, колкото си получил си раздал,
излял в новата самотност,
която си създал!
Ти нов свят на света си подарил
с всеки миг, в който щастлив си бил.
Ела до мен, бездомен дух, непримирим!
Нека заедно във Всемира полетим!
Мария Сахатчиева