Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Разказ, Чикаго - януари 2011

продължение от предишния брой

Отправих се натам и надникнах през стъклото. Виждаха се рафтове с детски играчки и... дори видях и хора. Казах си - “Ето къде ще се постопля.” Влезнах и четирима мъже, които се грееха около някаква печка почти се стреснаха от мойта поява.
Измърморих нещо като поздрав и тръгнах да се разхождам между рафтовете. Те бяха отрупани с пластмасови играчки. Невероятна безвкусица и долнопробна изработка. Но за четиримата индийци това си беше техния бизнес. Видях как бързо си застанаха по местата. На касата, до вратата и двама, които зорко ме следяха да не открадна нещо. Дори забелязах няколко тайни знаци, които си размениха. Напуши ме смях, но и същевременно се подразних от самочувствието, с което бранеха стоката си. Излезнах мълчаливо, съпроводен от четиримата недоволни бизнесмени. Навън ме посрещна студеният вятър. Вдигнах качулката и с бързи крачки тръгнах да се прибирам. Още на втората пряка установих, че аз не знам как се казва улицата, от която дойдох. Започнах да влизам в уличките и да търся нещо познато. След няколко преки реших, че е възможно да съм объркал посоката. Тръгнах да се връщам, като отново разчитах в някоя пряка да видя нещо познато. Такова нямаше. Всички къщи ми се струваха еднакви. И да срещнех някой, не знаех какво да го питам. С английския бях на нула. Усещах, че времето напредва и дъщеря ми може да се прибере от училище. Бях вече премръзнал здравата. Чувствах и умора, която постепенно се превръщаше в паника. Мислех трескаво какво бих могъл да направя, като не преставах да се лутам между преките. Нямах си представа за време, но със сигурност се мотаех повече от час. Внезапно в далечината на една уличка съзрях високите кули на една църква. Стори ми се познато. Забързах по улицата към нея. Когато я наближих, разбрах, че тази църква наистина е близо до нас. Покривът и се виждаше от третия етаж на квартирата. Започнах да изучавам преките около нея. Не знам дали успях да я обиколя цялата, но след един ъгъл от една уличка видях нашия билдинг. Толкова бях уморен и измръзнал, че не можах да му се зарадвам. Стълбите до третия етаж изкачих с няколко почивки. Усещах страшни болки в гърдите. Дишах трудно. Едвам стигнах до хола вкъщи. Седнах на един стол, надявайки се да се успокоя и възстановя нормалното дишане. Но ми ставаше по-зле.
Дишах все по-трудно... силите ме напускаха. Тогава за втори път в този ден усетих страх. Уплаших се, че ще умра. За миг си представих как дъщеря ми се прибира от училище и ме намира безжизнен на пода. Това ме стресна. Написах на един лист “Лошо ми е, извиках линейка”, закрепих го до телефона и вдигнах слушалката...
Павката се беше облегнал на стола, заслушан мълчаливо в разказа на своя приятел. Когато мъжът замлъкна за момент, той се раздвижи и си пое дълбоко въздух.
- Абе, кофти.майна... Кофти е започнал емигрантският ти живот. Съдба. Това е съдбата на емигранта. Писано ти е било да патиш.
- Така е, успях да го разбера. Не можеш да избягаш от съдбата си. Само можем да се молим да бъде по-милостива към нас... Но тогава наистина съм бил готов за отвъдното. На наши приятели лекуващата лекарка каза, че съм получил аритмия. Сърцето започнало да прескача. А от студения въздух, който съм вдишвал, кръвоносните съдове са се свили и трудно са пропускали вече сгъстената ми кръв. От там е дошла и болката в гърдите ми. Една запушена артерия и сбогом живот... Сега мога да кажа, че тогава съдбата бе милостива с мен. Остави ме да живея. ... Разказах ти за тази случка с мен, защото май никога няма да я забравя. Няма как да не си я спомня в такъв студен ден като днешния.
- И по ирония на съдбата - раздвижи се Павката - пак на “Ирвинг парк” - но на топло, в българския ресторант. Ей, разчуства ме ти със този коварен твой спомен... Дявол го взел, дойдохме в Америка да живеем по-добър живот, не да умираме. Така де, още е рано. Къде е сервитьорката..? Ще пия още една ракия, та каквото ще да става. Бях тръгнал към сервиза... отпада.