Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Слънцето полека тръгна надолу към върховете на дърветата на близката кория, захвърлена над селото. Стадата овце и кози се спуснаха в прахоляка към селските дворове и селото се изпълни с глъчка на уморени от работа хора. Всеки бързаше да прибере добитъка си и най-накрая да седне пред постната софра да хапне надве-натри и да положи уморената си снага на рогозката, да почине малко, че утре пак ще е тежък ден. Годината беше сушава, напуканата земя не даде нито клас житце и хората се бъхтеха да съберат каквото може от царевичните си нивички, то кочанче я имаше, я нямаше на стъблата, но трева и тръни колкото щеш. Баба Мита глухата прибра в долапа комата хляб, останал от нейната предя и отиде пред иконата, постоя малко, погледна към незапаленото кандилце, прекръсти се надве-натри и легна умислена. За утре нямаше брашно, нямаше и бобец, с какво щеше да залъже глада на вечно гладните си внучета, натъркаляни на рогозката и мляскащи в съня си, навярно сънуваха, че ядат нещо вкусно.
Тежка беше орисията и, от млада вдовица с три деца, и те объхтени от работа, непожалени от съдбата. Къде да иде утре, от кого да вземе назаем брашънце да им замеси, че то кой ли имаше да и даде, мислеше си тя и тревожно гледаше малкото прозорче срещу леглото и. Ех, беднотия, беднотия, докога така, Божичко, няма ли край?
На някой Господ дал, дал, на други нищо. Младите натръшкаха по две-три деца, оставиха и ги да ги гледа и хукнаха да чиракуват по чуждите къщи, колкото за едната храна, пък като се приберат на Димитровден, пак да ги мисли с какво да ги храни и тях, че се прибираха с празни торби.
Така в мисли баба Мита почти заспиваше, когато някой освети прозореца с газен фенер. Тя се стресна, нали не чуваше, не беше разбрала, че някой е влязъл в разграденото и дворче. Скочи на крака и се стаи до стената, но човекът с фенера се освети и тя позна лицето му, беше старият турчин ходжа Амед. За какво ли идва през нощта, трескаво мислеше баба Мита и докато се облече, ходжата мина пред къщния пруст.
- Бабо Мито, ставай, идвай! - трескаво фъфлеше Амед.
-  Голям зор имаме, булката ханъм Хедие ражда, два дена вече не може, черна е почерняла, мъка голяма...
Забравил, че бабата не го чува, ходжата я задърпа към вратника.
Тя се отскубна от ръцете му, бутна го и влезе пак в стаичката си, досетила се беше за какво я търси ходжата. Беше виждала най-малката му снаха и знаеше, че и предстои майка да става. А турците почти не я търсеха, имаха си тяхни жени, които бабуваха и израждаха племето им. Разбра, че нещо много лошо се е случило и затова я търсят нея - гяурката.
Баба Мита се залута, повдигна се и откачи от кириша една бохчичка, развърза я, хвърли бърз поглед на съдържанието и и мимоходом, тръгвайки, покри децата със скъсаната конопена черга.
И друг път ги беше оставяла, те ще кротуват, ще спят - мислеше си тя.
Бързата и крачка показваше желанието и час по-скоро да е при измъчената родилка.
То не беше близо, турската махала беше на другия край на селото, току до реката, но тя бързаше, забравила тревогите си.
Неистов вик прониза селото, вик на жена, но баба Мита не го чу. После пак и пак! Отвърна му крясъка на кукумявка, продължителен и рязък. Един прилеп почти докосна главите на бързащите, стрелна се между дърветата, пак се върна над тях , като че ли ги подканваше да бързат още повече.
- Сега, сега - пъшкаше баба Мита и се насилваше да подтичва по неравния път. След нея старият ходжа потропваше с бастуна си и мърмореше нещо неразбрано. Може и молитва да е било, но кой ли го чуваше.
Стигнаха най-сетне до високите дувари на конака и преди още да спрат пред портата, тя се отвори. Чакаха ги.
Пак силен вик процепи оцъкленото небе над селото, този път толкова силен, че уплаши и кукумявката и тя се скри в близкия хамбар и замря безмълвна.
Бабата почти връхлетя в притъмнената одая и потърси родилката.
- О, боже, помисли си тя!
Бедната жена беше завързана за кревата, покрита с окървавено платно, издуто от големия и корем.
Очите и бяха бездънни дупки на фона на жълтата кожа на лицето й. Ръцете и бяха пълни с коси, които беше скубала в болката си. Устните и бяха изхапани, напукани и изкривени от болка.
Младата жена отвори очи, погледна като че ли в празното и пак процепи тишината с болката си.
Баба Мита повдигна косата от изпотеното и чело и я помилва по лицето. Жената пак отвори очи и простена, останала без сили.
- Голям ще да е плодът, помисли си бабата и ръката и попипа твърдия корем, повдигащ се отвреме на време от искащото да излезе на всяка цена същество. Тесният таз на женичката не позволяваше да се роди детето.
- Обречена е, о, боже, как да и помогна, късно е ...
- Отвържете и ръцете - скара се на наобиколилите я жени, насядали край стената на одаята. Отворете джама, въздух да влезе - нареждаше баба Мита и се чудеше какво да направи, ту пипаше корема й, ту гледаше голямото кърваво петно и бездиханното тяло на родилката.
- Тук вече нищо не може да се направи, отива си, не мога да помогна -промълви бабаМита. Отива си, бедната женица, черната се е отворила за нея...
- Мъкоооооооо, мъко -  заприпява баба Мита, усетила, че не може да помогне.  Жените я чуха и със силни писъци изскочиха навън на чардака.
Настана голяма суматоха, вой на кучета събуди селото, луната и звездите се оцъклиха и сякаш земята се разтресе! Един живот си отиваше, без да може да даде възможност на друг да започне...
- Ех, мъкоооооооооо, мъко - пак заприпява баба Мита, безпомощно наведена над купчината, която вече трепереше в агония.
Вратата зад гърба на бабата се отвори и в одаята влетя висок мургав мъж и впери очи в леглото.
- Късно е, сине, късно е веке - без да го гледа в очите, промълви баба Мита.
- И за бебето ли?
Баба Мита не отговори, само тръгна да прибира бохчицата си. Не можеше да го погледне в очите, макар да знаеше, че не тя е виновна, а съдбата.
По-скоро усети, отколкото да види, че до нея беше допрян голям остър нож, пробляскващ с някакъв мъртъв блясък. Баба Мита не се уплаши, само се обърна, погледна младия мъж и разбра какво иска той...
Хвана ножа от ръката му, изтегли го леко, като не спираше да го гледа в очите и кимна с глава. После рязко дръпна кървавото платно, доближи ножа до корема на мъртвата родилка и клъцна, клъцна още веднъж, после още веднъж!
Отвори се една голяма рана и бликна кръв, но малко кръв, то колко ли беше останала в сиротната душица!
Отвътре нещо промърда, напук на всичко, промърда с надежда някой да му помогне да се освободи и да излезе на белия свят.
Баба Мита настръхна, леко промуши ръката си през зейналата рана и го напипа. Хлъзгаво едва мърдащо, но живичко, искащо на всяка цена да живее малко същество. Тя го хвана, извади го и го постави на гърдите на родилката, но тя вече не помръдваше, не дишаше.
Бебето започна да плаче, сякаш искаше да я събуди, но тя не се събуждаше, вече беше много късно, тя беше издъхнала, без да разбере, че е дала живот.
Баба Мита се обърна и погледна обезумялия баща, невярващ на случващото се, той се мяташе напред назад и виеше от мъка.
- Сине, мъжко дете имаш - промълви след дълго мълчание тя. Ама не го взимай, не е твое то, то е на господа, на твоя ли, на моя ли, не знам, ама тъй съм чувала. От баба знам, че не се гледа такова дете от баща, щот Господ го е определил на други радост да носи. Иди, остави го на път, на кръстопът, който го намери, негово да бъде, на него радост да носи, или може би нерадост. Ама не го оставяй вкъщата си. Тука то ще умре - не му е било писано за твое дете да бъде.
Баба Мита се пресегна и взе бохчата си, без да чака и дума, хем не можеше да я чуе, хем и не искаше.
Мина покрай струпаните накуп жени, покрили лицата си и видя питащия им поглед. Мълчаливо се отправи към отворената порта и погледна към небето. Развиделяваше се и скоро слънцето щеще да се покаже в ежедневния си път. Тук-там се обаждаха ранобудни птички, но баба Мита не ги чуваше, глуха и страдаща от болката по умрялата родилка. В главата си чуваше собствения си глас, оплакващ нещастната млада жена.
Току до нейното дворче тя седна на един камък и зави като вълчица. Виеше и се поклащаше напред назад, сякаш късаше нещо от себе си. Усещаше болката в себе си, сякаш търсеше и вина, че не е могла да помогне, макар да знаеше, че не е било възможно.
Слънцето я свари скупчена и гледаща в нищото. Колко е стояла, така не знаеше, усети, че някой мина покрай нея и се свестна. Спомни си за внуците, които трябваше да нахрани с един комат хляб, останал от снощи и скочи. Тръгна по пътя към бедната схлупена къщурка, сгушена в ниското и изведнъж чу звук, приглушен, но нечуващата го чу. Тръгна към дивия орех, където минаваше междуселският път и го намери, намери бебето, което беше повила в кървавата дрипа и го взе. Притисна го до гърдите си и погледна нагоре!
Сигурна беше, че там отгоре Бог и показа правия път и го взе в ръцете си. Не мислеше с какво ще го храни, но го взе. Все щеше нещо да се намери за бебето и внуците и, които щяха да и носят радост или нерадост.
Селските стада излизаха и вдигаха прахоляк, отиваха да късат с бърните си пожълтялата от сушата трева, хората, вървейки, преглъщаха по някое сухо коматче хляб и поглеждаха към небето с надежда да видят някое облаче, белким завали дъждец. То за какво ли им беше отсега нататък, но поне да поизмие увисналите листа на дърветата в корията. Тук-там се чуваше глъчка на деца, огладнели, с големи подути коремчета, търсещи някое плодче от неродилите тази година джанки.
Баба Мита глухата сложи в цедилката на гърба си бебето и тръгна да му търси коза да го подои, че гладно беше, сиротното.
И пак започна горещия ден с високото слънце и прашното небе. Някъде се обади събудена кукумявка, незнаеща защо се обажда, но баба Мита глухата не я чу, забързана със завързана на гърба цедилка, приведена от грижите и годините.