Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

В нашето задъхано време редица поети се опитват да влязат в досег с читателската публика. Понякога успяват. За разлика от тях посланията на Атанас Капралов, когото смело можем да наречем “явление” в българската литература, са емблематично търсени. И откривани в книгите му “Нежен скитник”, “Дамгосан”, “Голота”, “Завръщане в слънцето”... Логично е да запитаме: “Защо?”

Защо не бях слепец,
та да не видя
на грозотата подлия екстаз:
ти от човек
се трансформираш
в гнида,
тълпата щом въздигне те на власт...
“Помилуй”

Всеки автор има своя философия, която го опълчва или помирява със света. С кой свят? Едни се крият в родовите корени и спомени от детството на село. За други пейзажната лирика е всъщност жизнена импресия, далеч от сътресения и делнична грубост. Все още има и плакатна поезия, носеща радостите на битовизма вкъщи. Капралов е безкрайно далеч от тези определения. Негова философия са тегобите на света. В този ред на мисли той гради наднационално творчество, неподчинено на граници, идеология, време. Поетът е гражданин на света и гражданската му лирика е еднакво актуална във всички точки на света. Тя е философски-емоционална и с точно определен адресат. Атанас Капралов се надпреварва с времето и то често в стиховете му е закъснял гост. Защото поетът е предвидил развоя на редица негативи в обществения калейдоскоп. Извел ги е на преден план от политизацията на скрития граждански миманс и е жигосал уродливите им форми. Творецът не следва стъпките на времето, в което живее. Не ги коментира пост фактум и изобщо не се стреми към това. Харизматичната си роля вижда в опит да открие човека такъв, какъвто е “проектиран” от Създателя и търпян от него хилядолетия, дори след грешката в Едем. Иронията на Капралов е добронамерена панацея, която ни буди от скотското блаженство да преживеем още един делник в грехове и подлагане крак на ближния. Да бъдем жалки – защо не, щом сме живи. Шаващи в блатото на дребни страсти, задължителни унижения и угоднически усмивки срещу поредния залък хляб. А утре, ако сме още по-послушни, защо не и вино в чашата с бучиниш? Мисията, която Капралов си избира сам, е повече от трудна. Той не желае да бъде Диоген. Времето на древния грък е отдавна минало. А казано на технократски език методите му днес биха били неефективни. Атанас Капралов обладава поетичната енергия на непреклонността. И успешно я мултиплицира във време, пространство, човешка проблематика. Днес е добрият апостол, готов да се жертва заради чужди грешки и да спаси съвременника, заемайки мястото му в миазмите на гражданската пирамида. Но утре е почиващ  демон, който събира сили за пореден полет над гърчещото се в грешки човечество. Над всичко и всички лириката му е като вълната от картината на Хокусай – застинала за миг, но готова да помете пред себе си недъзи, уродливи явления, мекотели на властови позиции... просто ненужни твари.

Земята ни
загни като картоф
в недрата
на космическата нива.
“Проклятие”



Атанас Капралов – „И ти, поете, пак си рана...”

Въпросите зададе Георги Н. Николов

Със словото не е нужно да се водят битки – трябва да го накараш да повярва в силата на твоя дух, за да ти се подчини, убеден е известният поет

- Оприличих поезията ти на айсберг, който в пътя си разбива вълните на житейската пошлост. Защо си толкова непримирим? Какво послание отправяш към света и твоите съвременници?
- Истинската поезия наистина би могла да се оприличи на айсберг, защото крие дълбоки пластове. Разбира се, много по-често ми се случва да виждам претенциозна повърхност, а отдолу – изгнили останки от вчера или силно нагнетен въздух. Малко са тези автори, които вкопават мащабен смисъл, който да те потопи в необята си. Това е нормално, защото истинските поети са избраници. И все пак ги има...
Чудя се как би могъл, ако си Поет, да се примириш с това, което се случва напоследък с нас, вътре в нас, с българина, с човека въобще? На мястото на една разконспирирана илюзия отпреди 10 ноември 1989 г. насадихме откровения цинизъм. Навсякъде срещам смачкани хора, които превръщат разговорите помежду си в помени на духа. Съмнявам се дали и през турско робство българинът е бил по-нещастен, отколкото е сега. Тогава все пак ни е греела мечтата за освобождение. А днес животинската битка за насъщния ме кара да правя отвратителни аналогии с африканската фауна... И ако в този момент стихотворците не намерят сили да инжектират надежда в сърцата на своите сънародници, да отнемат част от страданието им, да осветят небето им с някаква мечта, то по-добре да захвърлят перата и да не оскверняват божественото призвание ПОЕТ.

- Как би оприличил контурите и тематичната палитра на съвременната българска лирика?
- Навремето Пикасо е овладял до съвършенство традицията, преминавайки през всички степени на натрупване, и впоследствие си е позволил да руши стереотипите, създавайки неподражаеми образци в живописта. А днес хора, които не могат да вържат два стиха накръст, учили-недоучили се правят на новатори в мерената реч. Е, милички, аз съм се упражнявал през студентските си години в какви ли не игрословици, мога да изстрелям от прима-виста изумително шантави метафори, непостижими за вашето въображение, но никога няма да ми хрумне да ги издам, а още по-малко да ги нарека поезия. Поезията е страдание, през което задължително трябва да преминеш, тя те смазва, убива, възкресява и възвисява! Не извървиш ли своя път до своята Голгота, няма как да родиш късче вечност.
В днешното време на ерзаци и ментета са преброени над 10 000 стихотворци в нашето отечество! А Поетите са къде-къде по-малко... Убеден съм, чe бездарникът може да надхитри в някаква степен настоящето, но вечността – абсурд!

- За мен стиховете ти са метеорен дъжд, който пада върху буренясалата нива на липсващ национален идеал. Кои негови черти утвърждаваш, за да го има отново, кои възраждаш и кои отричаш категорично?
- Съвпадение или не, но точно въпросът за липсващия национален идеал ме занимаваше в последната, току-що написана от мен творба. Разбира се, ако започна да я анализирам, рискувам да изпадна в смешната ситуация на автор, който се саморекламира по възможно най-маниакалния начин. Имам един приятел стихотворец, който при срещите ни обича да ми разказва най-новото си стихотворение. И винаги подчертава каква грандиозна идея го е водила при написването му. Аз обаче съм Тома Неверни, осланям се на сетивата си и затова го прекъсвам, настоявайки той да ми каже самата творба. След като я изслушам, обикновено му припомням Хайтовите думи: „Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто да го направиш!”.
Така че ще си спестя гмурването в дълбините на българската народопсихология – при всяко изплуване оттам обикновено съм обременен с доста тъжни констатации. И ако в момента сме на опашката на Европа, то е не защото ни съсипват някакви тайнствени масонски ложи или сме жертва на световен еврейски заговор, а причината е в нашето намиращо се на примитивно ниво колективно съзнание и чувство за общност. Прочетете пак отишлия си преди повече от половин век Иван Хаджийски и ще ви докривее, че не сме използвали последните години за облагородяване на българските нрави. Напротив!

- От какво си отвратен в нашата действителност и какво те тласка да бъдеш все така убедителен в литературата ни? Да бъдеш явлението “Атанас Капралов”?
Изпитвам възхищение от творци като Салвадор Дали примерно, които умеят да провокират околните с безграничното си самочувствие, да ги шамаросват с въпроси от типа на: как сте живели до днес, без да ме познавате? Моето собствено самочувствие е прилично, но не е скочило с годините чак дотам, че да се самоопределя като „явление”.
Познавам доста симпатяги, вживели се в ролята на живи гении, и не рядко по литературни срещи съм ги свалял на земята. Няма нищо по-страшно от неспособния мераклия – ако на него е поверен литературния кантар на времето, тежко на можещия! Има например една ежегодна поетична награда на името на Пенчо Славейков – духовете едновременно на Ботев, Яворов и Дебелянов да се преродят в някого днес, той е без шансове да получи дори поощрение от вездесъщото жури там. На въпросния конкурс най-често се награждават такива недоразумения, че си викаш: абе, тези хора добре ли са, изпили ли са си хапчето? Само че ако навлезеш по-навътре, разбираш, че става дума за литературни въжеиграчи, които много добре си правят сметката! И търгуват така безочливо и арогантно със словото, както никой в досегашната ни история не си е позволявал да го прави.

- Би ли посочил имена на поети, които си заслужава да бъдат познавани днес? Какво означава да се пишат стихове в наше време?
Ще спестя най-известните имена, които нямат нужда от допълнителна реклама. Ще спомена само някои от недостатъчно оценените, които са ме впечатлили с книга или отделна творба напоследък. От по-възрастните Петко Братинов поддържа високо равнище и до днес. Възходящо е развитието на стоика Иван Есенски. От модернистите попадения съм откривал в стиховете на Пламен Киров, Иван Желев, младия Васко Балев, случвало се е да ме изненадат приятно Владо Любенов, Светльо Аврамов. Удоволствие е да слушам бохемските рецитали на неотразимия Митко Милов, както ми е трудно да прежаля отишлия си наскоро от този свят несретник Паскал Андонов. При дамите впечатлява с респектиращото си присъствие доайенката Ана Александрова. Зареждащо е общуването с вечно нахъсаната Маргарита Петкова и нейните талантливи следовнички Камелия Кондова, Анелия Гешева, Виолета Христова, Анжела Димчева, Мая Дългъчева… В почти всеки български град има автори, разговорите с които за мен са вътрешна потребност. Как да минеш през Смолян, без да си изпиеш кафето с Ганчо Керечев, през Чепеларе, без да се сетиш за Митко Златев, през Кърджали, без да се отбиеш в библиотеката при Иванко Маринов, през Стара Загора, без да кажеш „здравейте” на Таньо Клисуров, Неделчо Ганев, Данчо Атанасов, Иван Груев, през чирпанското с. Зетьово, без да стиснеш ръката на безкористния Георги Ангелов, през Сливен, без да пробваш скоросмъртницата на Деньо Денев… Отрадно ми е да се заседявам на маса с мъдреци като писателите Никола Радев, Кольо Георгиев, от които може много да се научи. Здраво държат перата техните по-млади колеги Мюмюн Тахир, Деян Енев. Как да не изпиеш по едно питие, когато си в „Парнас”, с неуморимата Блага Касабова или с доказали се поети като Евтим Евтимов, Воймир Асенов, Янко Димов, Андрей Андреев, Иван Станев, Анибал Радичев, не е възможно да изброя всички...

- От какво се страхуваш и по някаква причина не искаш да го споделиш с околните?
- Аз съм обвиняван в прекомерна смелост, в безразсъдство, в писане на ръба на риска и т. н. Още когато се оформях като автор, си казах: никакви компромиси с моя Бог – Истината! Преди 10 ноември доста редактори ме оглеждаха като НЛО, четейки конкретни мои стихотворения, предложени за печат. После ме докладваха, където трябва. И следваше, каквото трябва…
Но за да не реши някой, че се правя на герой, ще спра дотук – омерзен съм от псевдогерои. Само ще припомня азбучната истина: без риск е изключено да се постигне нещо където и да е, включително - и в писането. Е, с времето станах по-дипломатичен в общуването с околния свят, вече никого не бих наранил, без да бъда предизвикан. А що се отнася до творческите ми изповеди, страхувам се единствено от Всевиждащия горе – тежко ми, ако реша да Го излъжа! Впрочем, понятие си нямам как е възможно да се случи това!

- Чувстваш ли се мразен? Или обичан? Отхвърлян от христопродавците в служебни кресла?
- Щастлив съм, че имам приятели и читатели, които високо ценят написаното от мен, а и не крият симпатията си към личността ми. На всеки поет му става приятно, когато получава признание и любов от своята, дай Боже, множаща се с времето публика. Имал съм предостатъчно случаи да се убедя във въздействието на моето слово, така че ще оставя на бездарниците да демонстрират лицемерната си скромност и фалшиво благочестие – те са им по мярка! Впрочем, най-много удари в живота си съм получавал от амбициозни бездарници. Ако подобен екземпляр се сдобие с някаква власт, става страшно за талантливия човек, зависещ от него.Защото талантливият човек е чудовище, както казва Далчев, само че за завистливия некадърник, пояснявам аз. И само аналфабетните подлеци сред тях биха могли да си въобразят, че имат шансове да се промъкнат сухи между капките на позора и забравата!

- Какво да очакваме от лириката ти в близко бъдеще? С какво ще ни изненада в нови обществени и граждански величини?
- Единственото, което мога да кажа със сигурност, е, че предстои излизането на моя нова книга със стихове. Но все още не съм решил кой да е издателят, а този въпрос не е маловажен. Преди около година и нещо излезе детската ми книжка „Цветно чудо” в издателство „Театър Пан”, заедно със CD, и се продаде в няколко хиляди броя тираж. Доколкото знам са отпечатани нови 3000 екземпляра. Което ме радва, защото не съм от авторите, публикуващи самоцелно. За мен е важно да имам читатели.
Но не съм и от пишещите, правещи компромиси заради привилегията да бъдеш масово харесван. Има нива, под които е недопустимо да се слиза заради прелъстителски амбиции, непродуктивен е и крайно интровертния творчески подход, който би те превърнал в абсолютно неразбираем за публиката. И за секунда не ми е хрумвало, че някой меркантилен тарикат ще изпадне в духовен екстаз пред творбите ми. Моите читатели са обикновено интелигентни, почтени, извисени и благородни личности. Убеден съм, че бъдещето на България принадлежи точно на тези хора. Което е достатъчна причина взаимно да се зареждаме с кураж и вяра в силата на доброто.
Ако се върнеш назад в годините, би ли се отрекъл от нещо вече създадено?
Като всеки човек и аз съм допускал грешки по пътя си. Според някои мои „съветници” една от тях е, че никога не съм правил компромис в поезията си, а съответният компромис е задължителен за бързия успех, за лесната слава. Примери в това отношение – бол! При мен каквато и да е победа е идвала по възможно най-трудния начин, но не се оплаквам. Минавам в очите на околните за принципна, непокорна и твърда личност – доказвал съм специалния си характер многократно. И съм го вложил в досегашното си творчество.
Читателят е в правото си да ме харесва или не. Но аз не съм си позволявал да го излъжа заради някое користно съображение. И не виждам какво би ме изкушило да го направя занапред.

- И нека с твой любим стих затворим страниците на този разговор, който е само щрих и който с радост бих продължил напред във времето. Кой избираш за поздрав към нас, твоите ценители?..
- Това не е проста задача за мен, ето защо ще попитам двете си дъщери - Данилена и Ани - да ми помогнат за избора. Те предлагат „Към върха”. Добре, така да бъде!


КЪМ ВЪРХА

Умората изгребва ми дъха…
Но пак пълзя нагоре,
към върха –

към спирката за космоса,
където
целуват се земята и небето.

Там любовта ме чака,
там е Бог.
Там аз съм
горд,
величествен,
висок,

неудържим и
лек
като хвъркато…
Там не вони на фауна от блато,

гадинки разни не гнездят по мен.
Там алпинист съм,
в ангел прероден.

Дари ме,
Боже,
с нечовешка сила –
да издържа докрай,
да се изхиля

над вируси,
плазмодии,
бълхи,
над гнусното си вчера:
Хи-хи-хи!

Аз няма долу повече да сляза
при пищните конкурси по омраза,

при мазните от оргии тела…
Заменям кислород срещу крила!

И нищо,
че сърцето ще е спряло –
животът ще избухне отначало

в мистичната родина на духа…
Но само ако стигна до върха –

до спирката за вечността,
където
целуват се земята и небето.