“Толкова ли било лесно” - мислите му се надпреварват като пролетни капчуци, устремени да се влеят в земята, да ги погълне. Откакто се помни, към нея все се стреми, макар всеки ден да владее съзнанието му, животът премина без нея. След двадесет и пет години, тази вечер чу гласа и, а тя се отзова така, все едно него чака. Каза, че не го разпозна, но знае, че е той, да, ще се се видят скоро, идната неделя ще идва в селото, да продава имението. Топлият и по детски доверчив тембър наля сила в мъжкото му сърце и то като след кръвопреливане си възвърна вкуса към живота. А той, какво успя да и каже, че е побелял, че светът му е никакъв, че много има да и разказва.
Тъкмо се върна от фронта, където характерът му го отведе доброволец, а случайността го опази, за да го намери в тила, при една от последните бомбардировки над съседния околийски град онзи снаряд, изписан с неговото име, чиито шрапнели отнесоха половината му вътрешности, но след много кърпене и инат от страна на докторите, го вписаха в редиците на оживелите.
Още първата вечер около масата от домашните си чу за момичето от имението в края на селото. Според самоналожил се обичай сутрин девойките слизат да купят по чаршията каквото е потребно за домакинството, а подир пладне дори да нямат кърска работа си стоят вкъщи, занимавайки се с ръкоделие. Макар и още малка, толкова се е прочула с хубостта си, че идват от съседните села ергенчета да я гледат. Тя като ходи , не стъпва, а танцува, зададе ли се по улицата, цялата чаршия замира, всички спират нея да гледат – изваяната и снага, леката и стегната походка, с малко повдигната брадичка и онзи дързък, но благ поглед, който стопява и най-окоравелите души. Как за всеки намира време, да се спре, да поздрави, да помогне ако трябва нещо. Младите мъже я изпиват с очите си, но опитът на старите подсказва как този плод ще презрее невкусен. Внучката на дядо Иван му е любимка, говори се в селото как той я предпочита пред тримата си сина и дъщеря си, как при всяко ходене до Виена и носи книги и гоблени за везане, щото не иска купешките модерни дрехи, сама си шие от кенарени платна, като богато ги бродира със сърма и свилени конци, та ръкавите и пазвата и тежат я от цветни букети, я от нависнали лозници. При последното си ходене и поръча двуколка като на госпожиците от града, да не я тръска селската каруца, че рядко слиза пеша по чаршията. Но тя му отклони подаръка, та всички се почудиха: да откаже дар от стареца. Впряга Морген, катраненочерният ат, дето го връщат немците от секвестрацията със Сребърната кобила и права подкарва конете, като държи юздите с една ръка. Цяло село знае за своенравния жребец и как никой не иска да слуша, но на нея се подчинява, затова и старейшината на рода го държи, не го харизва на циганите. Като я гледат така жените, изправена в каруцата, като мъж , се кръстят и думат:
”Толкоз хубост не е на добро, хубостта и ще я погуби”.
Така за пръв път я видя и Дамян. Едва – що отворят дюкянчетата и калдъръмът зазвъня под отмереното чаткане на впряг, движещ се в раван. Слънцето се пада в гърба и, та през проблясващите лъчи успя да различи дебела с цвят на старо злато плитка, която се спуска до стегнатия с широк кожен колан кръст, толкова тънък, та му се стори , че може да го обхване в едната си длан. Някаква сила го дигна от мястото му и той се намери пред конете, държейки поводите с едната си ръка, а с другата заслони очите си, опитвайки се да различи нейните , ослепен от слънцето.
- Как те викат.- Знае, че и характер си има, та тръпен, си мисли как ще приключи дръзката му, прибързана постъпка. Тя пое въздух, като да събра сили, все едно мъчен въпрос и зададе и строго, но някак топло отговори:
- Катерина. – И наклони на една страна леко главата си, закри слънцето и той успя да види овала на лицето и, копринената нежност на чертите и онзи едва удържан пожар на очите, който изгаря.
- Утре заран, като слезеш да поиш конете на Казашката чешма, ще те чакам.- Не успя да довърши изречението, когато тя дръпна поводите, едва свари да се отмести, конете го подминаха, а през гърба и отдалеч сякаш прошумоляват думите:
- Когато аз си поя конете, ти спиш в дома си.
Не мигна, още по тъмно излезе, без да го усетят домашните и се прикри в ракитака край барата под чешмата. Току-що просветля хоризонтът и от границата му с нощта се втурна в деня черният ат, запотен, с мокра кожа от дългата езда. От ноздрите му капе пяна, дишането - тежко. Върху му, само по риза, с разпусната коса, боса и без седло, леко приведена към коня се носи Катерина. Животно и ездачка слети ведно, като приказно митично същество, чийто образ отдалеч изглежда нереален. Дамян успя да разтърка очи, за да се убеди , че картината е жива, когато конят рязко спря до чешмата, с хриптящо цвилене се изправи на задните си крака и момичето се хлъзна до земята.
От тази и всяка следваща нощ, цяло лято той прескача тежките високи дувари на имението, тя излиза и потъват в долния край на двора, под лозето, където меката и дъхава люцерна се кити под телата им, а старите орехи с големите сенки ги скриват и от луната. Ръцете му трескави я милват по страните, устните му - нажежен метал се разтапят, целувайки я по челото и той често я отделя, пазейки я от себе си, като нещо свято. Тя е чула, че е раняван и проявявайки чисто, детско любопитсво загъва ризата му, където черната змия на белега се спуска от гърдите, за да се изгуби в пояса. Със събудено женско състрадание прокарва пръсти, след което залепя сочните си, хладни устни върху всеки бод, дето личи да е минала иглата и като не съзнава сама какво прави, следвайки вътрешен инстинкт се спуска до слабините му. А те, натежали от разтопеното олово на едва сдържано желание, го изгарят. Простенва глухо и я отмества от себе си. В наивния детски поглед преминава сянка от почуда, но мълчаливо се сгушва на рамото му и притихва.
Дойде есента и тя замина за столицата да учи. Зли очи ли ги видяха, та им завидяха, но тогава Дамян разбра, че Катерина е присаден корен. Дълго се бори в себе си, но когато по Коледа си дойде, той я отблъсна. Повече тя не се върна в селото. Омъжи се още същата година и побърза да му роди дете, щото момчето боляк е нещо, да може да види сина си. Дамян се ожени и той, помни как доведе от съседното село момиче някакво, името и дори не спомена, та всички и викаха Дамяница. Годината, в която тя роди сина си и на него му се роди син. В същата година мъжът и почина. Той повече не погледна булката си като жена и не след дълго тя избяга, като му остави детето. Когато научи, че кръстила сина си на него - Дамян, една седмица не се прибра вкъщи, а като се върна, не е предишния мъж. Стана тежък в приказките, сина си не погледна, само се грижи нищо да не му липсва.
След като дядо Иван се спомина, родът набързо измря, а останалите се разпръсват по градовете и имението пустее. Рядко идва до селото вест, но все пак научи, че след образованието си в София, записва второ в Русе, а третата си диплома взима от Търново. После житейското колело завъртя годините.
Напоследък започна да я сънува. Всяка нощ един и същ сън: боса, по риза, без седло, впила белите си колене в бляскавата, черна като острие кожа на Морген, препуска, лети към него, отваря устните си с един вик: ”Дамяне-е-е”, но глас не се чува, а той знае, че него вика. Събужда се посред нощ, плувнал в пот и осъмва, вгледан в нищото. Накрая не издържа, използва връзките си в системата и издири телефонния и номер. Всичко стана толкова лесно и така бързо се уреди, че един въпрос не му дава мира:”Защо чака цял живот”?
Зимата вилнее в края си, малката кола едва изгази из преспите и спря пред кметството. Всички излизат да видят кой идва в това дяволско време. Вратата на автомобила се отвори леко и в снега се плъзна женска слабичка фигурка, облечена в черно. Пристъпи свита в себе си и попита за къщата на Дамян наизлезлите от любопитство из хоремага мъже. Казват и, че цяла седмица не са го виждали, та сигурно е в града, където има апартамент, но понеже тя настоя, обясняват, че живее в къщата на баща си, но с колата не може да стигне, че то главната улица не е разрината, камо ли страничните. Жената се обърна, потъна още по-дълбоко в себе си и се изгуби в съседната уличка.
До портата няма стъпки, никой не е влизал, нито излизал от къщата, но все пак натисна бравата и като видя, че не е заключена, пристъпи. Гостоприемно дворът я пое, а тя с любопитство огледа дома, който толкова пъти се опитва да си представи. Изкачи се по белокаменните стъпала и без да почука , все едно е у тях си, влезе.
Тишината в къщата ритмично отмерва звук от забравен отворен телефон.
Катя Мандинска
в. „България”
в. „България”



11 май се утвърждава като важен ден от празничната система на българите. Денят за почит на Светите б...
Училище „Джон Атанасов” отбелязва своя десетгодишен юбилей
Празникът на славянската писменост и култу...
Още един незабравим празник в училище „Джон Атанасов”
Днес, 5 май, беше един специален ден за п...
Празник на буквите в училище „Джон Атанасов”














