Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Крася Титянова:
„Където и да съм по света, винаги ще обичам България и ще я нося в сърцето си...


Крася Титянова е поетеса, журналистка и кинопродуцент. Родена е в София, завършила е СУ „Кл.Охридски”, специалност „Журналистика”. Специализирала в международния университет в София – мениджмънт и маркетинг на телевизионни програми. Работила е над петнадесет години в Българска национална телевизия, като редактор в дирекция „Културни и образователни програми”. Автор и редактор е на над двеста телевизионни филми, излъчени по БНТ. Досега е издала стихосбирките „Нестинарска Богородица”, „С чуждо слънце в очите”, „Душата ми е храм”, „С крила срещу бурите”,а в предпечатна подготовка е стихосбирката „Сред сенките на ветровете”  Носителка е на много наши и международни награди, някои от които са: На Комитета за телевизия и радио, на Съюза на българските журналисти „Златното перо”, на Комитета за култура, на литературна награда за поезия „Петър Алипиев” и седем европейски награди за поезия на Центъра за европейска култура „Алдо Моро”, Лече - Италия. Председател е на Салон за култура и публицистика „Журналист” към СБЖ, на Международния съвет на детската книга – ІВВУ. Тя е една от учредителките на Дамски литературен салон „Евгения Марс”, председател на журналистическо дружество „Меридиани”, художествен директор на детското списание „Нова зорница”.
„Обичам поезията и вярвам, че тя ще помогне на хората и света да станат по-добри...”
Тези думи на Крася Титянова като че ли обединяват отговорите на всички зададени въпроси.

- В живота си Вие се ръководите от две много силни чувства – любовта към красивото и доброто, към справедливостта и истината, но заедно с това и абсолютна нетърпимост и непримиримост към коварството, злото и несправедливостта. Как успявате да намерите баланса, за да съхраните себе си и да пишете поезия в този съвсем не поетичен свят?
К.Т: Моят живот ме е научил на доста неща, а благодарение на професията с, съм се срещала с много хора и различни съдби, пътувала съм много. Навсякъде има прекрасни и добри хора и това ме кара да вярвам, че и доброто е по-голямата половина от света.

- Какво цените в хората?
К.Т: Честността и откритостта. Помагам на нуждаещите се, съчувствам на изтерзаните, опитвам се да давам надежда на хората да вярват в доброто.

- Имате много поетични вдъхновения от различните си пътувания, от местата по света, където сте била. Къде се чувствате по-щастлива – в родината си или по света?
К.Т. Била съм на много красиви места по света, някои от тях са ме вдъхновили, за да се роди стих,но аз обичам България и където и да съм, ще я нося в сърцето си и винаги ще се връщам там, където са корените ми.

-  Какво бихте казали  на българите, които живеят далеч от родината си?
К.Т. Те живеят там, където са направили своя избор, но това не ги прави по-малко българи.


Крася Титянова и „Душата ми е храм”

Когато Крася Титянова ми подари нейната книга, с автограф и пожелания, все още не знаех какво ще открия вътре, как ще ме докоснат нейните стихове, но определено това, което ми привлече вниманието и много ме впечатли, беше заглавието – „Душата ми е храм”. Когато я прочетох, за мен стана ясно защо е озаглавила така поетичните си откровения. Сякаш самата й душа ги изплаква и отправя към небесния храм, като изповед и пречистваща молитва. Душата й – побрала толкова много светлина и красота, които дори страданието и болката не могат да угасят и заличат. Една душа, разпъната на кръст от любовта и омразата, изгаряща от нестинарските въглени, с които е осеян пътя й, полетяла сякаш с ветровете в полетата на Тракия. Майката, Жената, Творецът – тя събира като във фокус всичко онова, което я прави да изглежда толкова неповторима и истинска – святата обич на майката, истинската любов на жената, мечтите на поета. Така както с благоговение и почит престъпваме прага на християнския храм, така всяко нейно стихотворение, стъпка по стъпка, ни отвежда в нейния вътрешен храм. Храм, осветен и пречистен от всяка нейна изплакана сълза и от всяка дума, изтръгнала се от сърцето й като стон. Нейните Вяра, Надежда и Любов й дават сили да се усмихва и да гледа изгрева на утрото, макар че „сърцето ми в покруса денем плаче”, да пресътворява света в стихове, когато нейният свят е разрушен, да лети високо, макар и с подрязани криле. Духът й е устремен към Всемира и не може да бъде затворен в рамки и ограничен от дребните потребности на ежедневието. Като че ли в Крася Титянова откриваме продължението на традицията на вечно търсещата и устремена към далечни простори Багряна - „вечната и святата”! Крася е един копнеж за красота и светлина. Докосвайки се до нейния поетичен свят тя ни дава надежда, че светът може да стане по-добър, надмогвайки злото и мрака. Като че ли отваря вратите на своя храм и ни приканва да пристъпим към светия олтар. Нека да запалим свещичката на своята надежда и с любов да го благословим!


Вяра

И на черква ще отида в бяла тога,
петохлебие в ръцете си ще нося,
насаме и с Богородица, и с Бога
милост за децата си ще прося.

С обич ще раздам на всекиго по залък,
на сираци и безродни от приюта,
да получа благослов, макар и малък,
и да бъде моята молитва чута.

Вярвам в мисли, чисти като развигора,
вярвам в грешници с разкаяни зеници,
и в добрите чувства на добрите хора,
и в молитвите на пролетните птици.

Вярвам в годинарчето и в булчинското цвете,
в истината, но с Господна мяра,
вярвам и в докосването на ръцете,
вярвам със своята непохабена вяра!



Надежда

Пронизваш скрежа в моите коси –
подобно тетива е твойта вежда.
Багряна шепне: нас ще ни спаси
и вечната и святата надежда.

Какво си – питаш се – какво не си?
Сърцето сетна капка кръв изцежда.
Нас в жертвоприношение ще ни спаси
и вечната и святата надежда.

Не съм ли клонът, който с цвят виси
и който с мъдрост своя плод отглежда?
От зноя огнен нас ще ни спаси
и вечната и святата надежда.

След „сладък пламък” – думи и оси ...
Захвърлям свойта сватбена одежда.
Ти сепнат рече: нас ще ни спаси
и вечната и святата надежда.




И любов

... и бледен дим се виеше над мене,
като над новоосветен олтар.
Димчо Дебелянов

Нощен полъх в косите ни нощни дъхти.
С теб вървим подръка. Света не съществува.
Аз съм плаха весталка, а тръпка неясна си ти –
рони кръстчета люлякът и ни целува.

А светулкат лунички из твоите коси.
Сдържан плач на наивност. Сълзи неизкусни.
Как е хубаво с плач на щастливка да си,
с малка тайна тъга и с изпръхнали устни.

Алчно нося очите ти в моите очи.
С разкаяние в мене заражда се драма.
О, магеснико мой, замълчи, замълчи –
Нека слеем души на звездите сред храма.

От потайности паркът до първа зора
не заспа – пролетта подлудява сърцата.
А безгрешна и грешна – коварно добра –
любовта ни опи като „Лунна соната”.



Дори медът и хляба

Дори медът и хляба вече ни
горчат като вина.
Гласът ни на самообречени
се дави в тъмнина.

Живеем с милост, взели заеми
за капката любов.
Не чуваме недосегаеми
ни гръм, ни нежен зов.

Забравили лика на хората,
живяхме без души.
Какво очаквахме? Умората
да ни разруши.

Но чувствата подобно чая ни
кипят сред златен дим.
Обидени, но неотчаяни
по своя път вървим.

И чуваме с очи затворени
как тайно в пролетта
зарежда семена и корени
с безсмъртие пръстта.



С пулса на Странджанските нестинарки

Българийо, гергеф, извезан с фрески,
аз дишам твоя въздух с дъх на рози,
с иконостасното небе на Левски,
под Ботев връх с тракийски коловози.

И си припомням сватби и трапези,
смирени дарове в момински ракли,
мълчанието будно на онези
завери, изгорели като факли.

А Богородица, сама в етюда,
говори с мен от звездната обител,
предчувствала целувката на Юда
и ореола на Йоан Кръстител.

Българийо, по-златна и от „Невски”,
по-млада от Патлейна с фрески ярки,
бъди с очи на Ботев и на Левски
и с пулс на странджанските нестинарки.



Молитва

(На дъщеря ми Татяна)

В нощта, когато ти изчезна
като звезда – далеч от нас,
изписках, паднах като в бездна,
раззинала пламтяща паст.

С ухание спаси ме смина,
прошепна ми с любов дори:
„Тя като мълния премина
през дните и ни озари...”

Проклех пред Бога трижди оня,
чиято злост не ме сломи.
Помолих и смъртта: „Върни я
и вместо нея – мен вземи!”

Аз молих слънцето, всемира
и вятъра от връх на връх.
Все още стъпките й диря,
гласа й, сетния й дъх.

Към блага вест, към звездна рима
прострях ръце: „Къде изтля?”
Но болката ми несмирима
не се смири, не отболя.

На щастието с аленото вино
отдавна аз не се теша –
отмина ти живот като на кино,
без пориви и без душа.