Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Андалуската нощ хвърли сянка и катранът в очите на Тодор заигра неспокойно. Дневната жега се стопяваше в дълбоките тонове на далечно фламенко, а ритмичните звуци на кастанетите насичаха сърдечния му ритъм. Потомък на прахървати от скито-сарматски народ, носеше орлово изражение с изсечени черти и местните жители от малкото селце го знаеха като суров мъж, пестелив на думи. Емигрант по рождение, в четиридесет и първата година от живота му, избор на съдбата го запокити по източно средиземноморския бряг на Испания, където бе закотвен вече осма година.
Нощта разгръщаше кадифени пазви, мракът играеше с предметите, като рисуваше причудливи изображения. Аромати на цитрус и асафран**се смесваха със звуците и опияняваха сетивата, а те изгубени се оставяха на измамната наслада, която освободеното въображение отвеждаше в чувствените усещания.
Всяка вечер крадеше томителните часове до полунощ, през които седеше на прага пред бялата хасиенда***. Тамбурата отпуснато лежеше върху коленете му , беззвучна. Тялото му, леко приведено над нея, изглеждаше все едно държи в обятията си покорена жена, пазейки я от видима само за него опасност. От време на време прокарваше пръсти по грифа на осем струнната тракийска тамбура и тя простенваше с нестройни звуци, от които мъжът се сепваше и с грижовни ласки, все едно успокоява уплашено дете, галеше крушовидната форма, твърдият явор, от който бе направен инструментът омекваше и притихваше в ръцете му. Разбираше, че бе докоснала отворена рана в коравата му душа и виновно млъкваше. Осем години вече нито една мелодия не танцува по струните и.
След като тамбурата събудена замираше и плътните звуци на фламенкото ставаха доловими през сгъстяващата се нощ, Тодор опипваше с припряно движение пояса си. Хладният допир на сребърните пари, с които бе обточен краят на кенареното вързопче, му даваха сигурност и дълбоко въздъхваше.
През изминалите години този ритуал се повтаряше, но нито веднъж не развърза плата, като да се боеше от съдържанието му. Тази вечер мислите бяха по-тежки и парещи. Сами отключиха спомените за далечното българско градче – Елхово. Разгоряната болка лумна в гърдите му като дълго тлеял огън, сгорещената кръв го блъсна в челото и опустошителният пожар на миналото го прикова към хладния зид на хасиендата. Овъглен и изгубен, мъжът затвори очи. Случаен порив на вятъра разроши кестенявите къдрави коси и милостиво ги спусна над лицето му. Тъмнеещата му душа го погълна и безсилен за съпротива, се остави на болката.
Из прахоляка на спомените изплува три-четири годишно момче, сополиво и босо, шляпаше по селските пътища с циганския катун, който обикаляше страната да калайдисва котли и свири по съборите. Семейството му го изгуби, бягайки през границата от Сръбско, а циганите, милостиви по сърце, го прибраха. Намериха го в деня на пролетната кушия и го нарекоха Тодор. Езикът им не разбираше в началото, диво и уплашено, трудно се общуваше с него, но прояви интерес към музиката и тамбурата сама оживяваше в ръцете му, изтръгваше звуци, каквито и най-виртуозният музикант от групата не успяваше да извади. Бързо стана любимец на жените от катуна и те го взеха под крилото си. Годините монотонно се навързаха в постоянно пътуване, вечерите край огньовете, свиренето по сватби и сборове. До времето, когато пристигнаха в Елхово.
В началото на пролетта, поречието на река Тунджа бе зелено и росно. Решиха да останат по-дълго в малкото селище между Странджа и Сакар планина. Разположиха бивака на една закътана поляна, в близост до селската чешма.
Видя я още на първата сутрин. Обичаше да става, преди да се развидилее небето от изток. Сядаше пред шатрата, а тамбурата редеше тъжни и плътни мелодии в пристъпващото утро. Възпитан в суеверия от циганките, като видя бялата и риза да се спуска над чешмата, първо се изплаши. После чу подрънкването на менците, когато ги свали от кобилицата, за да ги напълни с вода и сърцето му лудо подхвръкнало, се успокои – не е самодива. После тя развърза бялата кърпа от главата си и смолистата лавина на косата и, освободена, водопадно се плисна до кръста. Любопитството му надделя. Прикривайки се зад ракитака, доближи до чешмата. Дълго я гледа как реши косите си с дървен гребен, чийто зъбци свистяха при впиването в мекото очарование, отразило последните отблясъци на луната. Отривистите движения на ръката и извикваха искри. Захласнат , гледаше как при разрясването все едно се посипваха звезди.
Последва я прикрит зад дуварите до дома и. Същия ден разпита и научи името и – Спасия. Пришълци бяха домашните и, но добри хора ги прибраха, помогнаха им къща да си построят. Тайна имаше някаква при пристигането им, мълва се носеше за изгубено дете, но хората по тоя край бяха милостиви и не разпалваха чуждата болка.
Има късмет Тодор, цяло лято катунът остана в Елхово. Всяка сутрин я следеше от чешмата до портата и. Престраши се и я заговори. Докато си наливаше менците, свиреше с тамбурата и тя започна да му носи закуска я гюзлеми****, изпечени върху плоча,поставена на пиростия*****, я катми, приготвени върху специален сач.
Оживя на сърцето му Спасия. Далечните есенни мъгли се спуснаха по билата на септемврийските дни, а те накъсели, удължаваха времето до срещата с нея. Стана нетърпелив. Не можеше да я дочака при чешмата. По първи петли прескачаше през дувара, прикрит до прозореца я гледаше как се събужда, как се приготвя за чешмата.
Спасия имаше най-черните очи в селището. Косите и – дъхави талази на неукротена юлска нощ, тежаха от ароматите на полудели в цъфтеж билки, заплетени в онези потайни часове, в които се случват чудесата на сбъднатите желания.
Щом се събудеше, се изхлузваше от леглото и още боса разпалваше огнището. Навиваше дългата плитка и я прибождаше с фуркети*****, след което пребраждаше ниско челото си с бяла кърпа. Измиваше лицето и ръцете си над лактите от ведрото и отсяваше брашно в нощвите. Движенията и, отмерени и ритмични, извършваше в мълчание, като да свещенодействаше. Разделяше тестото на седем еднакви пити, по една за всеки ден от седмицата, поемаше излеко дъх и песента се плисваше от гърдите и:
„Добро утро, сестричке,
сестричке, златна звездичке...“
Всяка една от топките измесваше над триста пъти, за да поеме хубаво въздух тестото и да набухти при втасването. Покриваше ги с месал и грабваше менците.
Българите вдигаха сватби наесен. Музикантите от катуна като сърцати и неуморни се бяха прочули и всяка неделя свиреха из околията. Ако се женеше дружка на Спасия, и тя присъстваше на гощавката. Тогава Тодор надминаваше себе си: очите му изгаряха, сърцето му играеше, тамбурата оживяла препращаше чрез музиката политналата му душа, която се вливаше в нейните очи. Тя преливаше от чистата му обич, червенееше страните си и свенливо свеждаше поглед. В градчето тръгна мълва. На последните две гощавки не дойде. В началото на новия месец баща и застана пред старейшината на групата, да уговорят цена за сватбата идната неделя. Женеха Спасия.
Блед като платно, сякаш кръвта му бяха източили, цяла седмица напразно я чака на чешмата. Нито веднъж не дойде за вода. В събота приседна до белите чучури, повече по навик, отколкото с надеждата да я види.
Като насън му се стори шумоленето на ризата , мекият блясък на бялото сребро върху шията и:
- Спасийо – гласът му заседна в гърлото.
- Остави ме, тейко ме жени утре, дадена съм – не вдигна очи да го погледне.
Думите, удавени в мъка, увиснаха във въздуха. Огромно напрежение и костваше изричането на тая истина. Останала без сили тя се олюля и Тодор побърза да свали от раменете и кобилицата:
- Къде си тръгнала с тез менци, тежка е водата за тебе...
- Кумова пита ще меся днес...утре да я дадат на свирачите...Кумова пита...Тодоре...за тебе...
Такъв обичай имаше само по тоя край. Като дар над музикантската плата, ако кумът бе доволен от свирнята, взимаше предварително изпечена от бъдещата невеста погача, отчупваше едно коматче и поставяше монета в него. След това коматчето обикаляше всички сватбари, като всеки поставяше своята монета в хляба. Накрая се предаваше на музикантите в знак на доволство и уважение, че са отсвирили сватбата.
- Спасийо, да избягаме!
- Немой да избягаме, Тодоре! Брат си ми! Тейко те разпознал! Разпитал циганите! Каза ми...
За първи път очите и обречени се впиха в неговите – тя сякаш гледаше през него. Мъжът изстина. Нямаше молба, нямаше прошка в тези очи. Като човек, който вече е чул присъдата си, спасиените очи зееха празни.
Утрото изпревари времето за разсъмване, но светът около него бе сринат. Когато се опомни, Спасия си бе отишла. Съботният ден изтече в несвяст. В неделя Тодор свири на сватбата. Обръщаше една след друга чашите с алжирка – тъмното и гъсто вино, което приготвяха по този край, поради сладката си нишка , бързо опиваше. Като в просъница мина сватбата, ето привършва последната песен“Мома се с рода прощава“. Тръпен различава как една сянка се издига над другите, взима бялото вързопче, чиито краища звънтят, богато обшити със сребърни монети и тръгва към него. Краката му не го държат, силите му го напускат, иска всичко по-скоро да свърши“ още малко, сърцето няма да издържи“ - мисли си. Две бели ръце се протягат към него, свилените ръкави на невестината риза се загъват над лактите, нежната им топлина го блъсва в лицето:
- Кумова пита, Тодоре, за тебе...
За осемте години, през които се скита по Андалуската земя, патината на времето посребри слепоочията му. Кенареното вързопче със сребърните пари не слизаше от пояса.
Мъжът се разкърши като да излизаше от тежък унес. Бръкна в пояса с увереното движение на човек, който знае какво прави. Развърза възела и звънът на сребърните пари от четирите краища се разсипа в нощта. Окръглената луна освети дъхава, мека, сякаш току-що извадена от пещта погача, която изпускаше ароматна пара.
Тодор преглътна.
В далечината отекнаха звуци от протяжно фадо******

*кумова пита – в експозицията на етнографския музей в град Елхово и днес се съхранява Кумова пита със сребърни стари грошове
**асафран – подправка като шафрана , но с аромат
***хасиенда - къща
****гюзлеми – тесто, пълно със сирене
*****пиростия - триножник
******фуркети – големи фиби
*******фадо – saudade – португалската дума няма точен превод, съдържа самота, носталгия, копнеж по непостижимото и любовна мъка; прокарва ясна граница между ярките и живи испански ритми, отговарящи на буйния и рязък испански характер и меката меланхолична душа на португалския народ