Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Пиеса от Добри Карабонев

Откъс 21

продължение от миналия брой

Няколко секунди и шоуото се допълва с появяването на Роси, която е с хавлия и кърпа на глава. Разтривайки си косата, тя се движи в ритъма на чалгата, без да забелязва присъствието на двете жени. Кери припада, свличайки се на пода. Мими я прикрепя и оставя долу, след което взима положението в свои ръце. Изтичва и спира уредбата. Роси, забелязала жените, се спасява към банята. Баджанаците се мъчат да осъзнаят ситуацията.)
СОТИ - (към Мими) Здрасти..а..а...
СТЕФ - (приседнал на дивана) Баджанак, пусни едно парче от 2026 - година... (фъфли уморено)
МИМИ - Махайте се... махайте се от тук... (без да крещи, с болка им сочи вратата)

(Соти и Стеф, подкрепяйки се, се отправят към вратата. Роси се е облякла и също се шмугва бързо навън. Мими изтичва и се връща с чаша вода. Напръсква Кери и и помага да се свести. Отвежда я зад кулисите. Връща се и започва да подрежда дома си.Звъни телефонът.)

МИМИ - Хелоо... Пристигате ли... добре, лелче. Да, тук сме... Къде си звъняла... Не е възможно. Чичо ти и баща ти си бяха вкъщи... Добре, чакаме ви. Чао.
КЕРИ - (появява се, вървейки като зашеметена. Присяда на дивана.) Миме, всичкото това, което го видяхме, възможно ли е да се случи?
МИМИ - За съжаление да, сестра ми... Как се чувстваш? Искаш ли нещо да ти дам? Ако искаш, полегни си. Тони се обади. Влезли са в Чикаго. Сигурно до половин час ще дойдат.
КЕРИ - Къде са ни мъжете... въобще какво стана? Каква беше тази жена...?
МИМИ - Не знам. Умът ми не го побира. Мъже вече над петдесетте, а акълът им като на малки деца... Особено на моя.
КЕРИ - Добре, но къде са?
МИМИ - Изгоних ги.
КЕРИ - (посъвзела се) Навън. В това състояние. Сестра ми, трябва да ги приберем. Ще ги арестуват. Ще станем за смях. Ами ако разберат в университета?
(звъни се. Мими посреща Дора.)
ДОРА - Ха здравейте. Ама вие сами ли сте? Къде са ви мъжете?
КЕРИ - А, те...
МИМИ - Излезнаха да тичат.
ДОРА - Ами то започва да вали, ще станат вир вода.
МИМИ - Точно за тях, те най обичат да тичат на дъжд.
ДОРА - Да тичат, щом имат сили. След работа по някой път не мога да ходя, камо ли да тичам. Имате много поздрави от Сийка. Говорила с Ваньо и той и казал, че най-добре е да дойде към края на годината. Право си е момчето. И той учел някъде, ама така и не разбрах. Кери, виждаш ми се уморена...
КЕРИ - Да, малко. Но ще се оправя. Мисля, че имам нужда от едно силно кафе.
МИМИ - Аз също. Доре, ти ще пиеш ли?
ДОРА - Не. Избягвам по вечерно време. Нещо безалкохолно.
(звъни телефонът)
МИМИ - Ало... йес... (на английски) Къде... на двора. Един момент... (забързано излиза зад кулисите с телефон в ръка)
КЕРИ - Доре, ти как си? Разбрах, че си разширила бизнеса...
ДОРА - Ами, разширих го. Взех още една къща. И сега летя като финикиец. Днес съм почистила три апартамента, на две баби съм пазарувала и един старец го водих на разходка. Сама се чудя понякога как издържам. Като робот съм станала... Само като си помисля за годините, прекарани в проектантското бюро... майтапи, веселие, флиртове, рождени дни по време на работа. Ех, Кери. А бяхме и млади. Знаеш ли какво установих тук? Че спомените наистина могат и да топлят. Като се прибера след работа и ако не се юрна да върша нещо из къщи, присядам и докато почивам, се пренасям в годините назад. А да ти кажа, понякога си и поплаквам...
КЕРИ - Ех и ти, Доре. Спомените са хубаво нещо. Но за съжаление, не може да върнем миналото.
ДОРА - Така е. Но връщайки ги от тук е по-различно...
(Мими се връща. Преоблякла се е.)
КЕРИ - Сестра ми, къде се запиля? Защо си се преоблякла?
МИМИ - Арабинът от първия етаж се обади. Килимът ни паднал на двора, та слезнах да го прибера. Добре, че човекът ми помогна. Нали е мокър, едвам го качихме. Трябва да го почерпя нещо.
ДОРА - Вземи му една бутилка от нашто вино. Те, арабите, си падат по виното.
МИМИ - Откъде такива познания бе, Доре?
ДОРА - Нали едната къща ми е на араби. Що бутилки съм изхвърлила...
(звъни се на външната врата)
МИМИ - Заповядайте. (влизат Тони и момчето) Уморени ли са героите? (прегръщат се)
ТОНИ - Никак. Направихме си една чудесна екскурзия. Здравей, лельо Доре, как си? Мамче, здрасти. (прегръщат се)
(момчето пристъпва след Тони и също се ръкува с всеки)
КЕРИ - Тони, как така се юрнахте толкова път... това, меко казано, клони малко към безразсъдство.
ТОНИ - Няма страшно, мамо. Беше вълнуващо. Следващата ни възможност щеше да е след два месеца.
КЕРИ - И какво от туй, но щяхте да останете повече в Чикаго. А сега утре обратно. Не, не го разбирам и не го одобрявам.
ТОНИ - Мамче, надявам се да ме разбереш и така също да одобриш идването ни, след като ти кажем причината.
КЕРИ - Причина...! Каква причина... и защо говориш в множествено число? (леко уплашена)
МИМИ - (влязла точно навреме с кафета, сокове, сладкиши) Заповядайте, кой каквото иска. Тони, ще пиете ли кафе или сте гладни? Доре, взимай си.
ДОРА - Ще пийна едно сокче и да си вървя. Тони, колко време пътувахте? Сигурно сте тръгнали доста рано. Като знам чак къде е Бостън...
ТОНИ - Около дванадесет часа, но спирахме често...
КЕРИ - Тони, ще се изясниш ли? Знаеш, че не обичам догадките. А това, че намесваш и Стийв в причината да дойдете в Чикаго ме смущава...
ТОНИ - Мамо, не е това, което си мислиш... Ще ти кажа...
ДОРА - Аз да взема да си вървя... (надига се от стола)
ТОНИ - Лельо Доре, остани, трябва и ти да чуеш... Мамо, искам първо да ти се извиня и да ти кажа, че страшно се измъчвах за това, че живея в лъжа. Страшно исках колкото се може по-бързо да разбереш истината. (посочва момчето) Той също настояваше. Така също и леля...
КЕРИ - (става обезпокоена. Всички са седнали с изключение на Тони и Кери) Какво става тук, какво е това, което всички знаят, а майката тъне в лъжа?
ТОНИ - Мамо, моля те, успокой се...


продължава в следващия брой