Диханието на Бога си дава среща със силата на Земята и от техния сблъсък се ражда Човекът. Плод на еднакви по сила, но несъвместими по материя природи, Човешкото дете е обречено да извърви пътя си в противоречие и непрестанна борба. Затова единствено се намира между небето и земята. Когато реши да се приземи,огромните криле на душата му се влачат и тежат,и все ще се намери за какво да се закачат,така че да спъват земния му път. Ако реши душата му да политне, родовата връв го държи здраво вързан за пъпа на земята и полетът му не може да достигне онази глъбина, в която душата се чувства свободна. Спойката между плътта и душата издържа времето на един човешки живот. Борба,чийто край е отвъд смъртта.
Там, където тялото, уморено от скитанията на душата, ще намери покой в единственото си жилище - гроба.Там, душата, освободена от ежедневните нужди на тялото, в устрема си към свободата на необята, ще се взриви в безкрайността, за да стане част от нея.
Сънувайки, Човешкото дете пътува. Върви към себе си. Изкачва стръмното на Балкана и си построява дървена хижа. През зимата мята по стените овчи кожи, за да не пуснат вятъра до огнището и да го пазят от вълчия вой. Иначе вратата не я заключва, подпира я с пън, за да не го изненада през нощта вятърът. В Балкана той се появява внезапно, дебне го зад някой баир и връхлита отгоре му. Затова Човешкото дете се крие, за да не издуха сънищата му и да не закъснее за срещата със себе си. В началото обичаше вятърът да подлудява косите му, харесваше му да грабва този водопад от старо злато и да го разпилява под небето. Сега косите му тежат на рамото в плитка, като камшик. Камшик, с който пропъди времето, защото позна доброто и злото в себе си и като не можа да се разбере, се уплаши за себе си и ...от себе си. И продължи да сънува. В хижата - огнище и нар,а до прозореца - груба маса и две пейки. На една халка, закачен за тавана виси фенер. В Балкана нощта настъпва внезапно. Човешкото дете слага погача на масата и дървени лъжици. Преди вечеря казва молитва. Питата осъмва неразчупена, докато изрече "Амин".
През деня хижата остава празна.Дори когато е зимно, Слънцето изгаря образите от неговите сънища. Не иска те да изчезват с утрото и отива за дърва, нали довечера пак ще запали огнището. Запрята ръкави и замесва хляба, който ще го събере около масата. После разкъсва гладката повърхност на водата във ведрото с набрашнените си ръце и бърза да се измие от истината преди огледалната и повърхност да подреди мозайката и да види как камшика на неговата плитка се превръща във въже, с което обесва времето на своето бъдеще. Сънищата нямат глаголно време.
И пак вечерта ще отпусне тежко събраните съчки до огнището. Ще запали фенера,защото в Балкана нощта идва внезапно. Ще сложи погачата и дървените лъжици. Неговата молитва. Преди да каже "Амин", ще разбере, че никога няма да срещне себе си, защото животът е сън, от който няма събуждане.
Катя Мандинска
Специално за в. „България”
Специално за в. „България”



11 май се утвърждава като важен ден от празничната система на българите. Денят за почит на Светите б...
Училище „Джон Атанасов” отбелязва своя десетгодишен юбилей
Празникът на славянската писменост и култу...
Още един незабравим празник в училище „Джон Атанасов”
Днес, 5 май, беше един специален ден за п...
Празник на буквите в училище „Джон Атанасов”














