Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Гората...Колко дървета са в нея, че и нагъсто, пък за всички има въздух, над всички грее слънцето.Не е като нас, хората. Колкото по-малко оставаме, толкова ни е по-тясно и въздух все не ни стига, от чуждия посягаме да крадем. А ако можем да сведем някой лъч на слънцето от съседския прозорец в нашия, тогава сме най-щастливи.
От дърветата трябва да се учим. Зададе ли се буря, завършее ли вятърът из гората, като едно сърце пулсират всички дървета. Стенат, овеждат се, едно на друго се подпират, не се дават. А, хората. При най-лекия бриз навеждаме глави между краката си и ако някой е сварил да порасне по-високо, не може бързо да се наведе и ...отнесе го вятърът. Нали сме общество, колектив. За равенство все сме се борели. Къде е тръгнал небето да стига, и то сам.
Влизал ли си след буря в гората? Как тихичко си шушнат клоните, сякаш се разпитват какви щети са понесли от сприята. Едно на друго листата си броят. Веднъж видях дърво, ударено от светкавица. От корен до върха го цепнала пущината. Едната половина наляво, другата надясно. А по средата ,сърцето му още живо, тупа едва-едва и сълзи рони – гъста кръв лепне по земята. Но не това ме трогна. Другите дървета ме просълзиха. Гледам, едните подпират левицата, а другите десницата. Горките, разбират, че не могат да му помогнат, защото нали имат корени, не се местят ,ама и на земята не му дават да падне. Не са като хората. След буря у нас е весело, като след отчетно-изборно събрание. Огледаме се да видим колко места са се освободили и се юрваме да ги заемем. Нали си нямаме корени, бързо се движим и то все по слънцето.
По едно нещо само си приличаме с гората. Както има различни хора, така има и различни гори: Дъбова, Брезова, Липова, Борова.
Дъбовата гора са строгите хора, много важност си придават, малко полза има. Кората им една грапава, грапава като смръщено чело, а стеблото криво, неугледно. Ама като ги погледнеш отдалече, респект внушават.
Брезовата гора е друго нещо.Тринадесет годишни девици. Малко да ги подкачи палавият вятър, да им задигне поличките и прихват в звънък смях листата им. А стеблата им – крехки, стройни, да им се не нагледаш. Пък каква чистота и волност струи от тях, не смее човек с ръка да ги погали, да не ги изцапа. Невинността трябва да се пази. И да им се прощава,че се задяват с вятъра.
Липовата гора е като младите вдовици. Докато им дойде време да цъфнат и те пораснали високи, гладки стебла, не можеш обра цвета им. А как миришат, главата ти се замайва, ама на – недостъпни! Не са като брезичките. Захитряли, примамват те неудържимо, защото знаят, че са на безопасно. И докато се усетиш, всичко ти обрали и акъла, и сърцето, и ваданлъка, после върви търси отплата.
Но аз най-обичам Боровата гора. Огромни великани, забили купени в небето. Едва-що пристъпя до нея и усещам: мирише на мъдрост. А този мирис така ми влиза в ноздрите, та чак оглупявам и забравям за настланите по земята иглички. Хукна ли с пълни шепи да греба мъдрост, игличките ме жилват по петите, не мога да стоя на едно място, все по-навътре ме гони боденето. Докато се оплетат косите ми в смола и залепна точно по средата. Нито напред, нито назад. Така е с мъдростта, първо ще ти набоде амбицията, после ще те залепи в блатото на познанието.
Да ти кажа, най-съжалявам, че няма гора от тополи. Смели дървета, с Бога разговарят. Но тях ги садят в редици. Като войниците. Да показват границите между Едното и Другото. Нали и за войниците един Бог само дето се грижи. Види се напоследък и той ги е изоставил, че откак изнесоха тополите за валута, то и граница вече няма. Не можеш разбра в Едното ли си , в Другото ли. Ама ,така е, който говори с Бога, не му е мястото на земята.
Това, дето ти го разправям, заради дърветата го правя. Ти знаеш ли как ме слуша гората? Притаява се и само кима с разбиране. Хората не слушат. Затова станаха по-ненужни и от пънове. Аз на дърветата така им викам:
- Внимавайте братлета-дървета, да не станете като онези кютуци-хората.



Катя Мандинска
специално за в. „България”