Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

разказ от Добри Карабонев
Чикаго, САЩ, 2011 година

Част 1

Когато се спомина старият Найдо, всички у селото се стреснаха и замислиха за Глухара, сина му. Така му викаха, защото беше глухоням. Някои казваха, че така се родил, други, че като малък се уплашил от нещо. Каквото и да беше, момчето си беше глухонямо. Докато баща му си беше жив, го държеше все около него. Където и да отиваше да работи, водеше и него. Ама той си му беше и от полза. Снагата му бе набита, здрава, ръцете му едни едри и яки. Сам влачеше пет-шест метрова греда. Млад беше още, скоро мина трийсетте, но си беше и младолик. Казваха у селото, приличал целия на майка си. Била хубавица. Поболяла се, като разбрала, че детето и ще остане нефелно. С Найдо обиколили сума ти доктори. Та и у Софията седели цел месец у болница. Уж имало надежда, ама те, момчето си порасна, майка му си ойде, те сега и баща му. А он още се гуши и мучи като шугав.
Поживяха двамата без стопанката близо десет годин. Найдо беше дърводелец. Добър майстор. Всичко му идеше отръки. Наемаше се сам да дига къща. Глухара помагаше, гледаше го в очите и само влачеше - дъски, мертеци, талпи, подпори. С поглед се разбираха с баща му. Вечер често след работа на път за вкъщи, двамата се отбиваха до селската кръчма. Найдо присядаше до некоя маса, поръчваше си една ракия и се включваше в бистренето на политиката . През това време Глухара седеше кротко на ниския дувар отстрани и по навик шареше с очи.
Една такава вечер Найдо пак бе заседнал на ракийка и приказки, а Глухара стискаше едно лимонадено шише, приседнал както винаги на напечения през деня от слънцето дувар. Гледаше разсеяно по масите и си кротуваше. Но когато Стойна кръчмарката тръгна да събира чашите, той се размърда на топлия зид и стана неспокоен. Снагата и отдавна привличаше очите му и те шареха жадно по нея. Чудеше се къде да ги задържи. Дали на разлюлялата се буйна гръд или на поразголените бедра, които се белваха на всяка нейна крачка. Синята престилка, която бе облякла, никога не бе закопчана до долу. А когато се обърнеше с гръб и тръгнеше между масите, високият и задник така се люлееше и потрепваше, че на него му ставаше топло, топло, та чак се изпотяваше. Всяка вечер чакаше с нетърпение кога ще излезне иззад стария тезгях и ще разлюлее пищната си гръд срещу него. Чакаше я настръхнал, готов да я изпие с очи. И сега я гледаше захласнат как се върти около масите. Наливаше от едно шише на всички ракия и закачливо се смееше. Дойде и при него, подаде му празна чаша и му наля. Той се опита да каже, че не пие и ръкомахаше с ръце, но Стойна се присегна и хвана с длан главата му. “Имам рожден ден, искам да пиеш... за мое здраве.“ - гледаше го в очите и бавно му говореше. Разбра я. Поклати усмихнат глава и отпи голяма глътка. За първи път пиеше алкохол. Задави се и се разкашля. Стойна се засмя и разроши косата му. Смехът и звънтеше над мръкналото село. Глухара не го чуваше, но го усещаше, по свой си начин. От този ден той всяка вечер нямаше търпение да зърне Стойна. Топлата и длан не спираше да пари бузата му.
Затова когато в кръчмата се появи един странен мъж, Глухара застана нащрек. Другоселец беше, неколцина го беха видели да иде по долнио пат, през малкото мосте на реката, дето делеше двете села. Глухара го бе забелязал още първата вечер. Не знаеше откъде се появи, а и не можеше да разбере. Но пък на втората вечер още бе видял как Стойна кълчи снага около него и се кикоти... Хич не му хареса това. Ако някой го беше видел, щеше да забележи, че е присвил устни и мачка нервно капата с големите си ръце.
Оная вечер другоселецът пак беше у кръчмата. Както винаги бе седнал встрани, под сенката на големата круша. Бе поръчал първата си ракия и някаква салата и кротко си пиеше. Но когато Стойна му донесе следващата ракия, той я придръпна за ръката и нещо и шушна. Смехът и звънна закачливо и тя завъртя високия си задник между масите. Съселяните на Глухара отдавна беха разбрали накъде иде работата. И докато на тях им бе интересно, то на него му идеше да вие. Не можеше да се помири. А и когато по-късно видя как ръката на другоселеца погали разголеното бедро на Стойна, той не издържа, стисна ръцете си до болка и бавно се изниза от кръчмата. Сам не усети как бе стигнал до малкото мосте над реката. Сгуши се в храстите с насълзени от мъка очи. Не разбра колко бе преседял в тъмното, а и не знаеше какво да стори, но много го беше заболяло. Когато се надигна да си тръгва към селото, съзря по пътя да иде човек. Фигурата му се клатушкаше в тъмното право към него. Глухара приклекна, за да не го види и реши да изчака да мине. Беше мъж, доста пийнал. На мостето се подпре на парапета и зарови в джобовете си. В устата му висеше незапалена цигара. Имаше пълнолуние, та нощта бе ясна и освети лицето му. Глухара бързо позна мъжа. Беше другоселецът. Нещо се надигна в него и той се разтрепери. Позачака малко, след това се изправи бавно със стиснат в шепата камък.


продължава в следващия брой