Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Бях отворила прозореца и топлината на меката есен стелеше хармония в стаята. Следобедното слънце опалваше белотата на дантелената завеса, а вятърът си играеше с нея, издувайки я в балон, който растеше като обещание.

Изведнъж завесата ми заприлича на мамината рокля, с която се беше венчала - бяла на червени калинки. Не можех да повярвам, но целият прозорец бе осеян с малки червени калинки, които имаха по две черни точки на крилцата си. Спомних си как като дете, бродейки из цъфналите летни треви, търсих калинка. Когато я намирах, слагах я на ръката си, вдигах я към небето, слънцето заслепяваше очите, а душата ми шепнеше прималяла: “Калинке-малинке, покажи ми накъде ще се омъжа.” Не след дълго, по някаква си нейна причина, тя разперваше червените си крилца с две черни точици и политаше, а аз хуквах след нея. Тичах, докато високите треви се сплитаха в краката ми и падах по очи, заровила нос в корените им, а сърцето ми радостно пърхаше: ще е някъде надалече. Една лятна калинка бе достатъчна, за да ощастливи целия ми ден.

Есенните калинки сега бяха толкова много! Докато се чудих дали да не затворя прозореца, за да не избягат, но и не исках да ги превръщам в пленници, или да сложа една в ръката си, задавайки и въпроса от детството, те ме полазиха цялата. Пъплеха по косата и ръцете ми. Една дори премина през устните, спирайки дъха ми, за да не я изплаша.
Повечето хора тъгуват, когато лятото си отиде. Мен есента ме посипа щедро с калинки.