Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Мъгла е. Времето, което ме търси и не ме намира: сън ли съм в раковина на океанското дъно или съм надежда, утаена в окото на вечен моряк ; надежда , че някога ничий бряг ще го познае и ще открадне името му.
Родих ли се или предстоя да се сбъдна... По губещата се в парка алея, есента постла жълти, меки листа, в които тлее огънят на лятото, за да тръгнат босите ми нозе. Стъпих ли на нея, помни ли тя моите следи.
Аз съм Ноемврийска жена. Заради мен нощите са толкова дълги. Впиват в утробата ми любовното жило и черпят любовен екстаз и ме оплождат със страст, за да посрещна мразовитото утро и разтопя сланата с дъха си, натежал от любов.
Катеря се през времето и сезоните. Зачерквам дните и откъсвам листите от календара.
Аз съм Ноемврийска жена.




Не разбрах кога е дошла и кой я доведе. Вероятно се е промъкнала с оскъдните роднини от погребението на мама. Когато след обяда всички бързо се изнизаха, у дома остана усещането за нечие невидимо присъствие.
Първо си помислих, че отказвам да приема празнотата на апартамента, след известно време бях готова да повярвам, че душата на мама е още тук /според православното християнство до 40-я ден душата обикаля всички любими места от земния си път и се прощава с тях и близките си/, а аз и бях най-любимото, но така и не успяхме да се простим, въпреки че боледуваше от години.
Мислих си, с времето ще свикна и усещането,че някой току що е бил у дома ще изчезне. Изминаха три месеца и всеки път, когато си идвах от работа, намирах апартамента топъл откъм присъствие, въпреки мълчаливата му празнота. Вече се бях примирила и приех, че това е поредното ми настроение, когато една сутрин установих, че някоя друга ползва тоалетните ми принадлежности. Обзе ме силно чувство на гняв, защото за мен те бяха в графа „лични вещи” и не бяха подредени по обичайния начин, а небрежно хвърлени в поставките си. Изпълнена с яд и твърдо решена да сложа край на играта на другата, обиколих всички стаи, като старателно се спирах на всеки ъгъл, където очаквах да я открия, но нея я нямаше.
Часовникът напредваше и трябваше да изляза за работа. Затръшвайки блиндираната входна врата си обещах ,че „довечера ще си уредим сметките с непознатата”. Вечерта след дванадесетчасовия работен ден умората надви даденото обещание и аз потънах спокойна в съня, където другата отсъстваше.
Но от сутринта нейното присъствие стана все по-осезаемо : тя шофираше колата ми и изминаваше по стотина километри на ден, а аз зареждах бензина; преобърна целия ми гардероб, като скъси всички поли на мини, а на блузите пусна дълбоки деколтета, при минусовите температури носеше копринени чорапи и италианско токче, а на мен ми беше студено; скара се с шефа ми и подаде молба за напускане, и на втори януари аз останах без работа.
Непознатата превзе живота ми и се вихреше, като ломеше всичко по пътя си. Аз не се предавах лесно и прекарах много безсънни нощи, поставяйки и капани. Напразно. Накрая, изтощена и въпреки пълнолунието – заспах.
На сутринта изправяйки се срещу огледалото, срещнах едно по-младо от мен момиче,с късо подстригана права коса, боядисана на черно-бели кичури. Хлапачката ме гледаше с дяволитите си зелени очи, в чиито недра извираха и клокочеха едва удържани закачливи водопади.