Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

разказ от Добри Карабонев
Чикаго, САЩ, 2011 година

Част 2

продължение от миналия брой

До мъжа я имаше десетина метра, я не, но го уцели право в главата, отзад. Той застина за момент и понечи да се хване за удареното място, но тялото му се отпусна назад и се превъртя през парапета.
Намериха го на другия ден, чак подир обяда. Беше ранна есен и коритото на реката се бе сбрало. Отстрани имаше каменяк и гнили коренища. Беше се проснал на каменяка. След направеното разследване установиха, че ниският парапет на мостето и количеството алкохол са причина за смъртта му. Оттогава минаха няколко месеца. Глухара всека вечер присядаше у кръчмата, стискаше лимонаденото шише и чакаше Стойна да излезе иззад тезгяха.А когато срещнеше очите и се усмихваше и свеждаше засрамено глава. Дали бе разбрал, че бе убил човек заради нея...  Май никога нямаше да разбере. Тя също.
***
Баща му беше здрав, кабаклия мъж, ама те, заболе. Нещо го ядеше от нетре и не му даваше мира. Изпи го пустата болест, залине. Оная заран комшията го намерил паднал до плето у градината наземи и си ушел. Проводиха го в селските гробища. С добро го помнеха, та затуй почти цело село се нареди след катафалката. На гроба забол нозе до ковчега Глухара тъжно приемаше съболезнованията. Хората му стискаха ръцете, потупваха го мълчаливо и отминаваха. А когато до него се изправи Стойна, той потръпна... Наведе глава и сбра яките си длани. Тя се присегна и ги обхвана с нейните. Опита се да срещне очите му, но той бе залупил главата надоле и замрел... Стойна искаше да му каже нещо, но знаеше, че няма да я чуе. Тогава тя повдигна ръка и го докосна, погали го леко по бузата и за миг я задържа. Сълзите му потекоха като две малки ручейчета и намокриха ръката и. Тя бавно я свали и замислено се отдръпна. Когато след няколко крачки се обърна назад, видя мокрите му очи да гледат след нея. Тя се извърна и продължи замислена, стана и мъчно за това осиротяло момче.
***
Стойна преди три години живееше у градо. Доде си на село, след като мъжът и се запиля някъде по чужбината. Майка и си беше на възраст ,та си доде при нея. Да си я гледа. Така поне казваше тя, ама у селото говореа друго. Била ялова, не можела да прифане. Та май мъжо затуй бегал. Хорски приказки, ама какво е, она си знае. Макар и да гони вече четиридесетте, си беше баш у силата. Едрогърда, изправена, с висок крак и стегната у кръсто. Градските маниери, дет беше прифанала и идеха отръки. Говореше си джаста праста и хич не си отбираше думите кога не е на кеф. Малко беха мъжете у село, дет се осмеляваха да и подхвърлят това онова. Държеше ги на разстояние, за радост на жените им. Ако искаше да се държи с некой мъж малко по-така, то тя си го избираше. Но най-интересното беше, че откак дойде Стойна, селото се промени. Като че ли се събуди от зимен сън. И всички говореха за Стойна. А кога се разбра, че се зафанала да отвори запустелата кръчма, селото забръмча като кошер. Мъжете накривиха капи и потриваха ръце, а  жените сбраха вежди неодобрително. Но когато след три месеца се отвориха вратите на старата вече нова кръчма, цялото село се изсипа да я види. Оттогава, вече три години, това беше най важното место у село. Та даже и кмето си определяше срещите у кръчмата. Стойна му бе турила на една маса у кьошето едно “РЕЗЕРВЕ” и хората си знаеха. Масата на кмето. А през летото у градината пред кръчмата бе най-убаво. Една стара круша и две ябълки правеха дебела и прохладна сенка. Не се оправдаха одумките, че не ще заработи кръчмата. Все си имаше хора. Кой на бира, кой на ракийка, винце или лимонадка, а за по-табиетлиите Стойна правеше и скара. Злите езици у село заговориха, че идвали заради нея. Особено мъжете. Примамвала ги с големите си гърди и поглед на градска кокона. Имаше бая нещо верно в това, ама как да го спреш. Нащрек бяха тези жени на по-младите мъже, защото много време мина, а още не се бе зачуло има ли си Стойна некой маж или не. ”Тая яловица ще ги прикотка като нищо.” - одумваха я и не спираха да я дебнат. Тя от своя страна ги усещаше и им чинеше сеир. Знаеше тя кога и как стават тия работи. То, че требеше некой маж да я поомачка от време на време, си беше ясно. Некой пат не се траеше, снагата и се заливаше с топли вълни и не и даваше мира. Затуй си имаше у кръчмата едно малко стайче, в което криеше от селските погледи нейните мъже в живота. Засега само тя си ги знаеше. Но напоследък се бе замислила, требе и маж, който освен у кревато, да и помага и у животo, а засега у селото таков немаше.
След погребението на Найдо Стойна тръгна направо към кръчмата. Чакаше да докарат стока от градо, та требеше да си е там. Докато вървеше към центъра, на няколко пъти се замисли за Глухара. Все и се привиждаха тъжните му очи. “Вече бе пълен сирак - мислеше си тя - дали го осъзнава.“ То това момче си бе станало отдавна голем мъж, ама те, живото му е отредил да страда. Тоя недъг го държеше настрани от хората. Като се чу за смърта на баща му, в селото започнаха да се питат какво ще стане сега с него. Кметът и той вдигаше рамене. ”Ще мислим заедно“ - викаше той. ”Ще му помагаме.” Ама как и с какво, не казваше. Но на Стойна започна да и се върти една идея. И докато да дойде камиона, започна да я обмисля... В кръчмата си требеше помощник. И то мъж. Имаше си хамалогия. Верно, като дойде камионът, местните пияндета помагат. Ама си не е работа да разчита на тях. Реши да вземе Глухара да и помага. Щеше да и е трудно с приказката, ама... реши се да го пробва.
Още на другио ден у привечер, като го виде да седи на дувара, намисли да намери сгоден момент и да отиде при него. Час по-късно взе една бира и една чаша и излезна в градината. Седна на масата до дувара и срещна погледа му. Повика го с ръка и му посочи стола до масата. Той послушно дойде и седна. Тя наля малко от бирата в чашата си и бутна бутилката към него.
- Бог да прости баща ти - заговори му бавно и вдигна чашата. Отля малко наземи и отпи - добър човек беше бай Найдо, затова и целото село го изпрати.
Глухара гледаше право у нея, следеше движението на устните и и така разбираше какво му казва. Отсипа и той малко от бирата и мълчаливо си пийна. Навлажниха се очите му, та приведе леко глава. Стойна се присегна и сложи ръка върху неговата. Изненада го и той вдигна главата. Две сълзи тежко тупнаха на масата пред него.
- Мъчно ти е, знам - заговори му бавно Стойна - нема как да е друго, тейко ти е това. Но таков е живота, требе да го приемеш, старите си отиват. Иска ни се да не е така, ама не е.
Стойна помълча малко и като го виде, че се поуспокои, му каза какво е намислила. Не требеше да му повтара. Той всичко разбра що му каза.



продължава в следващия брой