Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

разказ от Добри Карабонев
Чикаго, САЩ, 2011 година

Част 4

продължение от миналия брой

Попът като я виде, застанала на колене със свещ в ръка, се прекръсти. Досега не бе я виждал в божия храм.
Откакто се разбра, че Глухара ще става баща, у селото лека-полека започнаха да си го наричат по име. Изведнъж той стана един от тях. Незабележимият досега Илийчо Найдин сякаш изникна отземи. Поздравяваха го и дори ръка му подаваха. Отначало това го изненада, а новото отношение към него малко го насмете. Но постепенно свикна и дори започна сам да поздравява. Кимаше с глава, усмихваше се. Промени се. Хората го гледаха и цъкаха с език... ”Бре, тая Стойна каква добрина стори на това момче...” - не спираха да клатят учудени главите си и го поздравяваха с усмивка..
А Стойна едрееше сякаш с часове. Коремът и упорито се напъваше да изскочи пред големите и гърди. В селото зевзеците започнаха да правят залагания. За момче, за момиче или близнаци. Тя по цял ден ги слушаше у кръчмата и и беше весело и забавно. Жените от селската агенция я наобикаляха често, нетърпеливи да научат нещо от нея. Но тя се бе зарекла, докато не се роди детето, да не говори за него. Упоритата Бончовица обаче не я свърташе и току се гледаше да я пресрещне и заговори. Белким се изпусне нещо. Една вечер пак беа застанали трите. Бончовица, магазинерката и попадията и търпеливо я изчакваха да мине покрай тях.
- Здравейте, жени, не сте ли окъснили - реши да ги поздрави и каже нещо Стойна.
- Епа, думаме си тука - започна Бончовица - това, онова, па и за тебе се сетийме. Нали сите сега у село чекаме да се роди най-убавото бебе.
Бончовица бе скръстила ръце и дяволито се усмихваше. Магазинерката поздрави и се зафана да оправя забрадката си, а попадията и се усмихна и смутолеви: ”Така е, Стойне, така...”
- Ама, Стойне - продължи Бончовица все така хитровато - що ти каза докторо у градо..., оно това твое чудо требе да си има некакво обяснение.
- Епа що - усмихна се Стойна и изтърси - рече, че въпросо бил у размера.
- Каков размер ма? - застина Бончовица от неочаквания отговор.
- Еми каков..., таков..., каза че размерът имал значение - подхвърли пак Стойна.
- Верно ли ма, Стойне - изпусна се магазинерката и побърза да сложи ръка на устата си.
- Епа, щом рече докторът..., требе да е верно - направи се на замислена и сериозна Стойна, а от вътре я напуши смях. Попадийката и магазинерката беха зяпнали срещу и. Побърза да си тръгне... - айде со здраве.
Когато отмина малко, се обърна леко назад и ги виде скупчени и трите оживено да си говорят. “Селото вече имаше новина и новинарският екип трескаво я редактираше.” - каза си Стойна. Стана и весело, забърза да се отдалечи, че да не вземе да се разсмее на глас.
Рано на пролет Стойна роди едно хубаво момченце. Бе одрало кожата на Илийчо. Цялото село се зарадва. И нямаше как да не го стори, след като това събитие бе така чакано. Едвам изчакаха мама Стойна да се съвземе след раждането и да отвори кръчмата. А когато това стана, настъпи голяма веселба. Стойна си бе обещала да изпече три агнета пред кръчмата и пиене кой колко може да носи. Селският оркестър сам се инсталира отпред и стана чуден празник. Застанал до Стойна, кметът гледаше извилото се голямо хоро и заглаждаше доволно мустак.
- Стойне, отдавна у село не е имало такава веселба - каза той, клатейки глава - май че у мойо мандат това ше си остане най-големото събитие.
- Епа още не ти е свършил мандато - рече му Стойна - що бързаш, нищо се не знае.
- Знае се, Стойно.о.о..., знае се. Гладна мечка хоро не играе. - каза кметът и сложи ръка на рамото и - ами дай да те направим един кмет, та белким живне и нашто село.
- Не се майтапи, кмете, да не вземем да се замислим - почти на сериозно му каза Стойна.
Двамата се засмяха и тя го хвана под ръка. Все още и беше трудно ходенето. А така и се играеше хоро. Особено като знаеше, че това е за нейната рожба. Вървеше до кмета и си мислеше. “Да ми е жив и здрав. На всеки рожден ден ще има музика и хоро.” Каза си и погледна към количката, която бе на видно място отпред, огрята от оскъдното пролетно слънце.
Преваляваше следобяд. На селския площад продължаваха да се черпят за бебето на Стойна. Времето все още беше хубаво и топло. Селската музика не спираше да думка. Гълчавата бе голяма. Макар и не толкова дълго както преди, хорото пак се виеше. Деца се гонеха, разнасяйки шишета безалкохолно. Илийчо правеше усилия да събере разхвърляните бутилки по тревата, пълнеше касите и ги внасяше вътре. Когато внесе поредната каса с празни бутилки в склада, едно момиченце дотича при него и му показа, че бебето плаче. Той се усмихна, погали момиченцето по дългата косица и забърза към количката. Наведе се и вдигна своя син. Прегърна го и направи опит да го успокои. Гледаше личицето му, а детският плач напираше в ушите му. Беше му странно. Стори му се нещо нередно, неестествено. Потърси с очи Стойна и я видя в края на градината с кмета, попа и още няколко хора. Вдигна ръка да я повика, но тя беше с гръб към него. Детето продължаваше да плаче и да пълни ушите му със странния си шум. Той отново погледна към Стойна и бавно раздвижи устни. В главата му бучеше плачът на детето, примесен с името на майка му. Той постепенно отдели името и започна бавно да си го повтаря, докато не го чу в ушите си. Загледан в далечния гръб на Стойна, усети някаква тежест в гърдите. Наведе глава към сина си, след това отново потърси с очи Стойна. От устата му се чу някакъв звук, отначало тих, после малко по-силен, след това затихна, успокои се за момент и изведнъж от гърдите му излетя като снаряд силен вик. Беше стряскащ, гръмогласен... Отначало се чу продължителното и нарастващо по сила ...с.с.с.с.с.с.с..С.С.С.С..., докато изригна и отекна в една единствена дума... СТОЙНО.О.О.О.О.О.О.О.О...
Сякаш гръм удари на селския площад. Музикантите спряха да свирят, а хората стреснато се обърнаха към него. Прегърнал своя син, той гледаше към майка му и вече по-тихо повтаряше ...Стойно... Стойно... Стойно... искаше да каже още нещо, но пустите думи не излизаха от устата му. Гълчавата до преди малко бе замряла. Стана толкова тихо, че се чуваха само прелитащите врабци над главите на хората. Всички погледи бяха към него. Той пък сякаш не виждаше никой, освен Стойна. Прегърнал с две ръце сина си, бе устремил цялото си тяло към нея и с широко отворени очи продължаваше тихо да я вика... Стойно... Стойно... Сложила ръка на устата си, Стойна се бе извърнала към него, а от очите и бликаха едри сълзи.


продължава в следващия брой