Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Случваше се в друго време по Света Екатерина да завали първият сняг. Сега празникът нямаше тази милост. Още в ранния следобед сух студ прогонваше минувачите от уличките на подбалканския градец. Калдъръмът в старата му част скован мръзнеше и ниско спусналата се мъгла като прясно остригано овче руно, още непрано, притискаше къщите. Те пъхтяха под плочите на вехтите си покриви, изпускаха по някоя тежка въздишка през комините под формата на дим, който веднага се смесваше с гъстата като съсирено мляко белота на пейзажа и се изгубваше в мъглата. Задушлива миризма на пушек лютеше въздуха и стискаше гърлото. През изпотените стъкла на прозорците, зад кокичено белите, украсени с рязана бродерия перденца , свидливо се процеждаше светлинка от рано запалените лампи.
Уличните фенерчета от ковано желязо кокетливо се кипреха в дюлево жълто, което присядаше на гърлото, като напомняше далечен, отминал във времето уют, който с липсата си бодеше сетивата, оставяйки ги гладни.
Друг път не беше слизало тъй близо небето до земята. Подпираше се на варошлийските къщи и аха – аха да ги смаже, и стовари тежестта си върху им.
Мирко седеше в стаята на втория етаж, във варосаната ъглова къща на уличката с името на Апостола и пушеше. На стената между ореховите, ръчно изработени от него мебели висяха две икони с образа на Левски – едната от кована мед, другата дърворезбована. Медта тихо гореше в карминени отблясъци под косия поглед на Дякона, от който ледени тръпки на строг укор пролазваха по изкривения му гръбнак. От дърворезбованата икона орехът меко светеше в кехлибарените си тонове и от очите на светеца се стичаше глухо разбиране. Мълчалива съпричастност обгръщаше мъжките рамене, които потрепваха, щом някоя изтървана сълза се спуснеше колебливо по острата, пожълтяла от тютюна брада и мъжът бързаше да запали нова цигара, с която се опитваше пред себе си да извини момента на слабост.
Само на празник и в неделя камбаната на варошлийската църква биеше сутрин и по вечеря. Гърленият й звън се блъскаше в къщите, гушнати под крепостта, наситили се на света. Сляпо, отвъд нощта вперили жълтите зеници на прозорците си – нищо не искат да знаят, нищо не искат да виждат повече. Над тях изправил ръст паметникът на Апостола с вкаменен поглед. Зад него Мечът-кръст сребрееше.
Откакто чу гласа й в телефонната слушалка, Мирко не можеше да си намери място. Въпреки самотното съществуване отказваше да го посещават случайни хора. Идваха в определените дни, в точния час колцината останали верни и подир болестта приятели. Уморил се бе от глупостта на хората да се потят, неловко да кършат ръце, да се стремят всячески да избягват празните крачоли на панталоните му и да не могат да откъснат поглед от тях.
Опитваше се да си я представи. Как изглежда жена, чийто деликатен, по детски чист глас хем плахо молеше, хем с респектираща настойчивост твърдо изискваше и не оставяше място за избор. Не можеше да й откаже.
Мислеше си как ще се погрижи вратницата да е отключена. Някак неловко беше да й пусне от прозорчето завързания за връвчицата ключ от катинара, та още не влязла да я блъсне присъдата на хромите му крака. Щеше да й разкаже как освен с дърво работи с глина и мед. Всеки материал как изисква различен подход, друг допир на ръцете, за да го подчини, да извади образа, който Бог бе затворил в него. Как преди двадесетина години бе дошъл от Варна в града с Покрития мост на Кольо Фичето, за да работи кована мед в архитектурно историческия резерват „Вароша“. Колко много работа имаше тогава.
Не звънна на звънеца и явно с лекота затвори, щом не чу повторното затръшване на портичката, както всички новодошли правеха, още не свикнали с опърничавостта на резеца. Бързо прекоси малкото дворче и без да чака някой да й отвори, следователно знаеше за недъга му, на един дъх изкачи стъпалата от дялан осъмски камък.
Жената, която влезе , стоеше някак извън живота. Стаята се изпълваше с благост и смирение от ведрото й сияйно лице. В душата й клокочеха вулкани от емоции, които ежеминутно променяха цвета на очите й от верделитовото* зелено на духовно търсене, поддържащо вярата и надеждата, пробуждащо творчески сили и разкриване на нови таланти , през полихромния** турмалин – розово-зеления цвят на добрия утешител, предпазващ от разочарования до черния шърли*** на свръхенергията, използван за магьосничество от вещиците.
Хипнотизиран , за първи път усещаше как е на точното място в подходящото време. Магнетичността от чувства, мисли, желания и способности, вплетени в енергията на духа й му даваше увереност за правдивостта на изборите, които отсега нататък щеше да прави.Повече нямаше да попада в погрешното време с неподходящите хора, нямаше да се разминава с късмета си. Кристалната структура на турмалина в очите й трансформираше негативните влияния в положителна енергия и хармонизираше разстроените човешки струни в грифа на душата му. Стабилизираше на определена дължина вълната на вярата му , поддържаше положителни мисли и емоции за доброто , което задължително успява. Вярата правеше чудеса.
В дъгата на очите й гореше непримирима лудост и съвсем в дъната на гледците й утаена, тежеше мъка. Не човешката, резултат от лична неудовлетвореност, а онази - вселенската, че изминаваше пътя без увереност дали е правият, защото знаеше къде ще пристигне. Присъствието й енергизираше обстановката и изпълваше стаята с младост, която тласкаше към авантюри. Тя беше писател, художник, музикант, магьосница, вещица и дете едновременно. Мирко усещаше менталните си способности раздвижени. Мъжът в него се изправяше.
Обичаше да я слуша. Дори когато тъмата на вечерта нахлуваше през прозорците, забравяше да запали лампата. Не искаше да нарушава светлината, която на потоци изтичаше от нея и създаваше илюзията, че се намира в приказка. Сетивата му опиянени замъгляваха съзнанието и мъжът в него пробуждаше силно желание да я впечатли, да я спечели, да я има...
Дълго след като си излезеше, той седеше със затворени очи срещу отворения широко прозорец, през който зимният вечерен въздух охлаждаше набъбналия му като отровен тумор мозък, чиято адска машина на програмирана бомба заплашително тиктакаше, обещавайки експлозия. Творецът в него извайваше ситуирането на стойката й в най-фина скулптура с подчертана мекота във всяка извивка и приглушена нежност в овалите на страните й. В ушите му звънеше изящната мелодия на гласа й, чиито звуци фалцетираха във високите тонове, за да се спуснат в следващия миг водопадно в бездната на дълбокия вир от противоречиви чувства, чиято сила клокочеше и ломеше във вулканични изригвания и земни трусове. Той недоумяваше как крехкостта й издържаше силата на такива емоции. В просъница виждаше как тялото й виртуозно валсува и кара въздуха да плува с грациозността на птица.
В тези часове Мирко не пушеше. Всяка сутрин започваше с един и същ ритуал, отброяваше цигарите за деня, като на всеки петнадесет минути запалваше нова.
Времето на есенния сезон бе изпълнило Галерията с почитатели на иконната дърворезба. Тройният възел между човека, изкуството и живота бе вързан. Мирко изплува от огледалото, пред което оправяше вратовръзката си, и закачлива усмивчица се сгуши в ъгълчетата на очите му, прикри се между бръчките. Доволно хвърли поглед назад, през рамо, където преди десет години една дърворезбована Света Екатерина меко грееше с цветовете на ореха. И макар да бе изработена по каноничен образ, в очите й светеха турмалини****.

* верделитово зелено – цветен нюанс на турмалина,зеленият се е монтирал в епископските пръстени;
**полихромни кристали – преливат от червено до зелено;
***шърли – черен турмалин
****В склада за оръжие в Кремъл се съхраняват рамките на икони от XVI век, украсени с турмалин. Тук се съхранява Панагия – камея, изобразяваща Йоан Кръстител, заобиколена от филигранни орнаменти, която е украсена с вишнево-червени турмалини.


Снимките са от Манастир „Св. вкм. Екатерина”, Синай. Първоначално манастирът не се казвал така, но на един монах започнал да му се присънва един и същи сън: как светицата летяла из въздуха все около най-високият връх на Синайската планина. Като се качили монасите на върха, намерили мощите на Св .вкм. Екатерина, като едната й ръка не се била разложила, на нея стоял пръстенът на Светицата. Виждате също снимка с пръстена на Светицата; както и снимка с иконата дърворезба на Св вкм. Екатерина, която е украсена с вишнево-червени турмалини.




Катя Мандинска
специално за в. „България”