Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Поетът Радко Радков /1940-2009/ е наричан ”българският Шекспир”. Започва да пише стихове още от 7 годишна възраст. Завършва Духовната семинария в Черепиш и класическа филология в СУ ”Климент Охридски”. Автор е на над 20 пиеси и седем стихосбирки. Има феноменална памет, която му позволява да рецитира 200 000 стиха наизуст. Единствен сред световните творци е удостоен два пъти с Международната Наполеонова награда ”Солензара” на Френската академия на науките. През целия си живот той не е спрял да твори. На 18 години написва трагедията в стихове „Балдуин Фландърски”, заради която по-късно е удостоен със званието „Кавалер на френската култура”.
Като най-значимо събитие в неговия живот ще останат тържествата във Ватикана през 1985 година по случай обявяването на братята Кирил и Методий за покровители на Европа. Тогава Радко Радков гостува със създадения от него старинен театър, представяйки своята пиеса ”Похвално слово за словото”. В залата има над три хиляди кардинали и други представители на католическия свят. Когато пада завесата и публиката бурно аплодира пиесата и вика автора да се поклони, папа Йоан-Павел II озадачено се обръща към Радко Радков с думите „А аз мислех, че сте класик от времето на Шекспир”. Тази приятна изненада придизвиква оттеглянето на двамата в папската канцелария, където те разговарят дълго. Очевидци разказват, че Радков е говорил с Папата на перфектния си латински език.
Радко Радков е перманентно влюбен. Така казва първата му съпруга Светломира. Това е неговият живот. Любовта го хвърля в прегръдките на не една и две музи. Понякога тя му поднася доста тревоги, вълнения и месеци на страдания. Такава е любовта му с Маруся Мирчевска, жената на Владко Живков и първата снаха на Тодор Живков. Дълго време той играе на криеница с Държавна сигурност, уреждайки си тайни срещи по манастирите. Когато разкриват греховната им любов, Радко е принуден да бяга в Преображенския манастир, където е принуден да се крие половин година. Там написва и драмата ”Патриарх Евтимий”, по която 30години по-късно музикантите от група ”Епизод” създават първата си рок опера.
Поетът Радко Радков напусна този свят през 2009 година на 69 годишна възраст. Прибира се при първата си съпруга, Светломира Бинева и единствената си дъщеря Мария.




В сиянието на свещта

В сиянието на свещта, която
разтапя мрака като черен скреж,
ти някой ден ще дойдеш и ще спреш
и ще приемеш тайнството ѝ свято.

Мистична музика - небе в летеж! –
ще се изгубва като нощно ято
във облака на чезнещото лято
отвъд неутолимия копнеж.

А днес ти казвам сбогом, нежноръка
И снежнокрила! Сбогом, мила! Там
е моят път – зад среща и разлъка.

Извива покрай хълма с малък храм
сред трепетлики, трепетни от мъка,
и се изгубва – сам къде не знам.



Залез

Пак изучавам трепетно и нямо
и проумявам твойто потекло
по Запада, извил на твойто рамо
като туптящо огнено крило.

Повярвай ми, по-ярко, по-голямо
пространството до днес не е било,
но ти си зад пространството и само
дете да те целуне би могло.

Затуй ще изгоря до кост, сурово
като на костер в своето сърце
и пак ще се родя от дух и слово -

за да докосна в снежна непоквара
усмивката на твоето лице
не просто с устни - с детската си вяра.



След пропаст време

Под шипката в мъгли от розов цвят
тя в белонежна рокличка стоеше
и летният ветрец, решил да среше
косите й, ги дърпаше назад.

Там спря. Залутан прашен водопад,
сама към мен пътеката течеше.
Три клонки с тъмни като кръв череши
изпуснах ням и станах по-богат.

И чувствах, че гърдите ме болят,
че ще се пръснат, че не се побира
в тях нейната неразцъфтяла гръд.

След пропаст време срещнах теб на път
и пак болят и пак дъхът ми спира
до спазъм!... Сякаш ражда се светът.



На Принцовите острови

На Светломира

Конете, равномерния им тръс,
люлеенето леко на файтона
и пътя, пътя ни безкрайно къс
на острова по-бял от анемона.

Зад пиниите – мимолетен къс
от морскосиньо. Тичат двата коня
и правят безнадеждно бял наклона
на шията, обнажена без лъст.

Изгубих всичко – русия й кок,
ръцете, раменете без кокетство
спокойни... пътя... вилите в барок...

Спри време своя яростен поток!
Обичах я без жалост, без порок,
със силата на мъжкото си детство.

Из "Сонети на Любовта"



Светозарни облаци

Светозарни облаци на Изтока,
куполи с негаснещи чела,
вашата пламтяща метафизика
пази чисти моите дела.

Как красяхте вие Антиохия!
В зноя на небесния атлаз
скиптърният град на Диадохите,
златоок, сияше от вас.

Слънчева безбрежна метафизика.
Куполи с негаснещи чела.
Всяка дума, слязла на езика ми,
сякаш от безкрая е дошла.

Всеки миг е звънко измерение,
всеки жест е белег, че дойдох
с разум чист и чисти помишления
в куполния град на Антиох.

На слънца безройни ярки дискове...
С дарове като поклонник княз,
светозарни облаци на Изтока
аз възлизам в огнен стълб към вас.

Из "Византийски запеви"