Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

разказ от Добри Карабонев
Чикаго, САЩ, 2011 година

Част 5

продължение от миналия брой

Те мокреха лицето и и се стичаха в наедрялата и пазва. Занемяла, тя бавно тръгна към него. Протегна ръце, взе рожбата си и отпусна глава на рамото му. Той я погали по косите, след това изправи бавно главата и и започна нежно да забърсва сълзите от измокреното и лице. Сякаш селският площад бе опустял, чуваше се само лекият ветрец, минаващ през старата круша и шепотът на Илийчо. Стойно..., Стойно..., шепнеше той усмихнат и галеше мило лицето и. Мушнал малката главица в пазвата на мама, бебокът цокаше с устни и търсеше млякото си. Вгледали се в него, двамата се прегърнаха усмихнати и тръгнаха към кръчмата. Застанали един до друг, кметът и попът гледаха мълчаливо след тях...
- Кмете, да знаеш, това село е от Бога благословено - наруши мълчанието селският поп и за кой ли път се прекръсти днес.
- Попе, много ми се иска да ти вярвам - почеса се по оголялото теме кметът - ама щом ти го рече, така да е.
- Така е, кмете, така е... - отсече попът - у секо село чудо не става.
“Прав е попът - мислеше си кметът - кой се е надявал Глухара да проговори някога. Де да бе жив старият Найдо, да го види и му се порадва.”