Della mia mammaБил един от онези офирски дни в календара, през които природата изобилно изливала щедростта си над земята. Листата, в топлата палитра на златото – от охра, оранж, огнено жълто до малахитов кармин - понесени от ветрените криле се въртeли във въздуха, разстиляйки чипровски губер, заливали сетивата с дъхав аромат на гнило и пръст.
Юнството на пролетта било прекипяло, лятото наситило се на плодовете си и залязло зад хоризонта, но все още лъчите му - разперено ветрило, играели по небосклона.
Есен – сезонът преди зимата, която уравновесявала.
Земята пендарено светела!
Сияна била залепила чипото си носле върху изпотеното стъкло. Червените й бузки набухтeли като превтасало тесто изгаряли от висока температура. Хладният допир на гладката повърхност облекчавал за кратко огъня им. Лешниковите й очи, в които обикновено светела кошутена мекота или пърхало с крилата си птиче любопитство, били помръкнали. Дълбоко , в гледеца кладяла утаена жаждата за живот и един въпрос трескаво издавал напрегнато очакване:“Кога ще дойде сланата, мамо...“
Деветте месеца не били достатъчни, за да се развие сърчицето й. Родила се с порок. Не знаела какво означавали непознатите думички, изричани от големите хора в бели дрехи, но разбирала, че трябва да е нещо много важно, щом ставали угрижени и сериозни, а нея отрупвали с лакомства, внимание и подчертана обич. Понякога разпалено спорели, дълго се карали и майка й я извеждала от бялата стая в още по-белия и дълъг коридор. В нея се затвърдявало усещането, че е специално момиченце и носи нещо много важно, което повечето хора нямали.
Това, че била специална й давало някакво облекчение от честата слабост, която я изморявала дори когато говорела. В повечето време наблюдавала света от големия прозорец на втория етаж. Кукленски кръглото й личице обримчвали сърмени, къдрави масури, които подскачали като пружинки, щом се засмеела. Отвън погледнато била ангел, кацнал зад стъклото. Минувачите по улицата често й се усмихвали, махали с ръка, не можели да устоят на чистата детска невинност. По-сърцатите забелязали, че момиченцето стояло всеки ден като на пост, я заговаряли, а някои от тях й станали приятели. Най-забавен й бил баткото с черна гъста коса, стърчаща право нагоре като бодличките на таралеж. Винаги я разсмивал, подхвърляйки й с дълбок реверанс:
- Добро утро, малка госпожичке! - следвал непохватен поклон, загубвал равновесие и правил комични стойки, които извиквали сълзи на радост в очите й.
- Не съм госпожичка! Сияна съм! - уж сърдито нацупвала муцунка, а личицето й светело от щастие.
- Винаги на Вашите услуги, госпожичке, Сияна!

Тя му махала с двете си ръчички и изпращала въздушни целувки през стъклото. Последните няколко пъти той минал заедно с едно момиче, с черни и дълги до кръста, прави коси. Приличало на картинката от книжката, която майка й четяла, затова веднага я кръстила – Малвина и понеже била много красива, не му се разсърдила, че вече само й кимвал с глава.
Забавлявала се и с бабката, кято три пъти на ден извеждала шумния и непослушен пудел на разходка, с възрастния господин, винаги с бомбе и изпънат като бастун. Татко й казал, че е бивш разузнавач, а това обяснявало защо вместо поздрав, допирал края на бомбето си с два пръста, все едно й отдавал чест. В блока, където живеела имало и други деца. Всеки ден майка й приготвяла някакви вкусотии, измисляла поводи и ги канела на гости. Излапвали всичко от масата, след това бързо се отегчавали и хуквали да играят навън.
Преди да навърши шест години Сияна не се замисляла, че това да си различен имало и лоши страни. Освен, че не можела да играе с децата, а само ги гледала от наблюдателната си кула - прозореца, както правели принцесите, когато в дома й влезли частните учители, разбрала, че нямало да може да ходи и на училище. Като всички останали деца. Тогава за първи път попитала майка си какво точно е различното в нея. Мракът в мастилените очи на младата жена се разжарил. Поставила дланта си върху онова място под брадичката й, където с нестройно гласче тиктакало: „туп-туп...туп-туп-туп“. Сияна почувствала как по цялото й телце се разляла мека топлина и усетила сигурност и закрила как я обгърнали с обичлив шал, доверчиво срещнала майчиния поглед и се отпуснала в него.
- Чуваш ли това птиче, което живее вътре в теб, то е с едно крилце, затова не може да полети, но нашата обич е по-силна и бавно от нея ще израсте, и укрепне липсващото крилце, и един ден птичето ще може да излети от гнездото . Ще може да отиде , където поиска.
- Обичам те, мамо...
Сияна страдала от липса на апетит. Майка й не ходела на работа. Цялото й време било погълнато от грижите по нея. Проявявала невероятна изобретателност в измислянето на случки и истории, често изнасяла цели театрални представления, а те така грабвали вниманието й, че улисана не забелязвала кога изяждала порцията си. Всеки ден на връщане от работа татко й изобретявал някаква изненада, толкова вълнуваща, че минавала и вечерята.
Миналата есен здравословното й състояние се влошило. Майка й я отнасяла за кратко до прозореца, свилената й главица се килвала на една страна, намирала опора в майчиното рамо и скоро изтощена Сияна заспивала. Било времето на първите слани.
Блокът, в който живеели бил построен до централен булевард. Между асфалтовите ленти и тротоара бил поникнал, израснал, и защитил мястото си огромен и стар орех. Едно от онези достолепни дървета, които двама души не можели да обгърнат с ръцете си, образувайки кръг. Листопадът го бил обрулил. Малкото останали листа сутрин осъмвали осланени, бързо почернявали и се отронвали. По средата на дървото, където стволът се разклонявал на две и образувал отделни корони, на завет до стеблото, на малко клонче се било закрепило последното листенце. Гледано от прозореца приличало на мъничко джудженце, прихлупено под огромната си шапка. В зависимост от вятъра ту изглеждало, че решило дългата си брада, ту че си майсторяло нещо, а когато духал по-напористо все едно подскачало в странен старинен танц, с разбираем само за него ритъм. Щом майка й показала джудженцето, живецът в телцето на момиченцето се съживил . Всяка сутрин само се изнизвало от леглото, заемало принцеското си място на наблюдателната кула - прозореца и нетърпеливо дочаквало закуската, поднесена с поредната история за джудженцето, която майка й измисляла и разказвала на момента. Птичето в гърдите на детето радостно чуруликало, стаята се изпълвала със светлина. Така изминали няколко дни, огрeни от щастие, докато една нощ Севернякът се разлютил и отнесъл листенцето в тъмното.
Като не го открила следващата сутрин Сияна първоначално не искала да се успокои. След това думите на майка й постепенно започнали да стигат до нея:“Не тъгувай, мое крехко стъбълце. По света има други момиченца и момченца, на които птичето в гърдите е само с едно крилце или съвсем няма крилца, а някои дори и птиче си нямат, други пък нямат майки, които да ги обичат. Твоето джудженце е видяло, че при теб всичко е наред – ти си имаш птиче, то си има крилце, а ние с теб си принадлежим и нашата обич е по-силна, за да дочакаме следващата есен, когато джудженцето ще се върне с първите слани, за да се убеди, че си добре. Ти не искаш да го разочароваш и ще му покажеш как отлично се справяш сама. Би тъгувало много ако те види, че плачеш“.
- А някои дори и птиче си нямат в гърдите, други пък нямат майки, които да ги обичат...то е отишло при тях, да им помогне...
Думите отеквали отново и отново в нея, докато затвърдили опорен камък и Сияна стъпила на него с онази непоклатима вяра в приказките и чудесата, която имали само децата.
Всяка есен по времето на първите слани джудженцето се връщало. Понякога не приличало съвсем на себе си, но тя разбирала, че с годините дори джудженцата се променяли. Листопадът обрулил много календари. Един отнесъл татко й, с друг си отишла майка й. Идвали и си тръгвали различни хора, забързани в своите игри за възрастни.
Пълнолунието по Димитровден се било изсипало в прозореца. Приглушената светлина сребряла седефени отблясъци, а те играели на криеница в дълбоките бръчки на подпряното в стъклото чело. Бяла, вълниста коса свободно падала върху раменете на задрямалата жена. Изкривен на една страна старият орех подпирал небето с голите си ръце. По грапавата му кора с леко шумолене се спуснало едва забележимо като въздишка на вятъра джудженцето. Прекосило тротоара и с лекота, все едно на шега се изкачило до прозореца на втория етаж. Посрещнала го усмивката в чифт лешникови очи, от които стуяла кошутена мекота. Сияна протегнала ръка и джудженцето преминало през стъклото.
- Аз...сънувам ли...
- Да, сънуваш. Но трябва да се събудиш.
- Не искам...нека да остана тук, с теб...
- Трябва да се събудиш, мое крехко стъбълце.
Липсващото крилце на птичето в гърдите било пораснало. Вече можело да отиде където поиска.
Катя Мандинска
специално за в. „България”
специално за в. „България”



11 май се утвърждава като важен ден от празничната система на българите. Денят за почит на Светите б...
Училище „Джон Атанасов” отбелязва своя десетгодишен юбилей
Празникът на славянската писменост и култу...
Още един незабравим празник в училище „Джон Атанасов”
Днес, 5 май, беше един специален ден за п...
Празник на буквите в училище „Джон Атанасов”














