Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

разказ от Добри Карабонев
Чикаго, САЩ, 2011 година


Откъс 4

Със свито сърце Стуци наблюдаваше как я изваждат. Беше цялата в кръв. Лицето и почти не се забелязваше. Краката му се разтрепериха и той отиде да се облегне на една от полицейските коли.
- Сър, имате ли нужда от помощ - чу глас до себе си - ръцете ви кървят.
Един полицай му помогна да се изправи и го заведе до линейката.Наистина, ръцете му кървяха много. Беше ги нарязал, докато изтегляше гумата на предното стъкло. Докато го превързваха, долетя хеликоптер и качиха Джес на него. Стуци преглътна няколко пъти и едвам събра смелост да попита.
- Тя... жива ли е?
- Да - каза парамедикът - дано няма нещо сериозно. Най вече в главата. Всичко друго се оправя. Познавате ли се?
- Да - кимна Стуци и се загледа в отдалечаващия се хеликоптер - Къде ще я закарат?
- Сент Луис - каза медикът, като приключи и с бинтоването на втората ръка - Вие шофьор ли сте?
- Да, на онзи първия трок - посочи с очи той.
Тази информация му костваше повече от час в полицейската кола. Наложи се да разкаже всичко на полицая. Той пък след кратка консултация с шефовете си му забрани да се качи на камиона. Каза, че от случилото се с приятелката му и нараняването на ръцете му се налага да си вземе няколко дни почивка. Нареди му да се свърже с компанията.
...
На другия ден беше вече в Скоки, лежеше в хола на големия диван, сложил бинтованите ръце под главата и гледаше замислено в тавана. Щом затвореше очи, и виждаше как пикапът с Джес се търкаля по асфалта. Май полицаите си бяха прави. Беше травмиран от това, което се случи пред очите му. Още повече, че се случи с момичето, което обичаше.
- Лежи, лежи, като нямаш акъл в главата, стой си вкъщи. Хората тръгнали по пътищата пари да изкарват, а ти ще ми се правиш на герой - за кой ли път не му повтори неговата Венка - Ти не разбра ли, че живееш в Америка. Тук нямаш право да помагаш в катастрофи. Има си линейки, пожарни. На сто метра полицейска кола. Затова им плащаме данъци...
Не я слушаше. Мислеше само за Джес. Беше решил утре да се обади в Сент Луис и да издири болницата. Не го свърташе. Трябваше да разбере какво става с нея.
Три дни по-късно събра в един сак малко дрехи, бельо и тоалетни принадлежности и го хвърли в тойотата. Остави една бележка за Венка и дръпна към петдесет и петицата. Отиваше при Джес. Когато му казаха от болницата, че тя вече е контактна, се зарадва страшно и веднага реши, че трябва да отиде при нея.
Като се прибра Венка, направи учудена физиономия от липсата му вкъщи. Зоркото и око съгледа бележката и тя се вгледа в написаното.
“На този свят не всичко е пари, има и любов. Отивам при нея.”
Краката и се разтрепериха... ”Боже, за каква любов ми говори?” - мълвяха устните и, а очите и преминаваха през стилната библиотека, модерната кожена гарнитура и се спряха на голямото маслено платно в позлатена рамка. Художникът не беше известен, но пък беше на пределна възраст. Много е възможно след смъртта му картината да стане шедьовър, а шедьоврите са скъпи. Така бе казал онзи човек, от когото я купиха.