Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

В черното на гранита е цялата палитра на художника – животът в офирското злато на слънцето, отразило узрелите и люшнати от вятъра класове на житото, залязващи в пурпурния рубин на вечерта, натежала от нега и очакване, заредена с електричеството на лятна буря в сигнално просветващи мълнии – яспис, аметист, смарагд, сапфир; за да се събуди в тюркоаз и опал перлената чистота на утрото.
Няма прорязваща зениците светлина. Няма висока фигура на благ, справедлив старец с дълга брада, който строго да ме гледа. Няма пулсиращи искрици, нито ефирни създания, свирещи на арфи ангелска песен, която да ме води по Млечния път. И път няма. И някой е откраднал белия цвят от палитрата.
Летя със скоростта на светлината към ядрото на земята. Зная, че не ме очаква карминено-оранжевата лава, където се ражда животът в бълбукащо-врящите самородни късове – кипяща енергия, която напира да се осъществи. В края ще ме посрещне хаос, при отсъствието на цветове. Изстреляна съм през цев, от чиито нарези движението увеличава скоростта, която нагнетява компресия и бързо достигам критичното 8G. Налягането на целия Световен океан смазва гърдите ми. Поради липсата на кислород мозъкът е огромна, подута амеба, която е оцъклила очните ябълки в орбитите им. Всеки момент ще изпръснат. Усещането не е като при давене. Не се задушавам. Невъзможното за описване мъчително агонизиране идва от високата и продължаваща да се увеличава скорост. Физическото ми тяло до такава степен е непригодно да понесе ускорението, че мисълта за тяло изобщо отсъства. Да. Мисълта. Ясно зная какво се случва и това, което ме очаква. Нищо от предстоящото не ме плаши, безсмислено е да се страхувам от неизбежното. Задъхвам се в изнемога, искам по-скоро да свърши. Не е страшен безтегловният, статичен хаос, непоносимо мъчителен е пътят до него. Нищото е точно определено място, където ще пристигна. Нищото е отсъствие на всичко познато, научено, въображаемо като човешко същество. Нищото е ново състояние, различно измерение, последна дестинация, в която ще се нося свободно. Завинаги. Според човешките разбирания думата „завинаги“ символизира сигурност, обещание, завет. Според вселенските – обреченост – без начало и край, без цел и време. Нищото е мястото на отсъствие. Там, където липсва всичко – знание, желание, чувства, Бог, ад. Нищото е състояние, в което има само мен. Човекът – алчен, ненаситен, имащ всичко и въпреки това нещастен, недоволен, претендиращ , че е самотен. Горкият. Цял живот се развива, надгражда знания, за да разбере пред входа на смъртта, че няма по-голямо отчаяние от вселенската самота – да я види, да я съприживее.
Отдавна съм надхвърлила скоростта, с която черните дупки поглъщат светлината. Прекалено съм млада, за да съм изучавала тънкото тяло, паралелните измерения, но има нещо познато в просвистяването на мисълта през тунела. Няма болка, поради отсъствие на тялото, въпреки че знам, как физиката ми се носи, подхвърляна през каменните серпентини, удряйки се в недяланите им ръбове. Някога на село имахме геран, дълбок двадесет метра, чието дъно стигаше подземна река с бистра и студена вода. От допира и устните изтръпват, зъбите болят. Затова са ми познати острите камъни, от които са изградени стените на тунела. За разлика от селския кладенец, чието гърло е отвес, тук серпентините чертаят невъобразима спирала, със завои, рязко сменящи посоката.
Зная, че там, където отивам не ме чака нищо. Няма от какво да се страхувам, нищо няма да се случи. На място без време и действие ще бъдем само аз и нищото. Гигантският октопод на паниката ме обгръща с многобройните си пипала, стяга прегръдката, втренчва празното си черно око в мен. Толкова е мъчително непоносимо, ужасът в мен се моли: “Господи! Нека по-бързо да се свърши!“
А нищото отговаря: “Къде отиваш...къде отиваш...къде отиваш...“
Цялата световна наука не може да обясни някои явления. Бог има странно чувство за хумор, щом познава човека и въпреки това му дава правото на свободен избор. Не си задавам въпроси, чиито отговори не мога да понеса, но зная, че когато нищото ти проговори, това е последната възможност човекът да бъде спрян в пътя си. Въпреки разума на сърцето, чувствата на ума, той не винаги има правилните за себе си желания.
Не зная как вселенската промисъл е толкова милостива към гордо и глупаво същество, което въпреки пътуването си през тунела, продължава упорито да отстоява погрешното си желание. През призмата на времето разбирам защо по-късно ставам пасивен свидетел на автомобилна катастрофа. На 31 декември около пет часа сутринта се возя в кола, която се движи с над сто и петдесет километра в час по заледеното шосе. Преди двата моста на село Козар Белене водачът загубва управление и автомобилът полита между мостовете. Всичко се случва за част от мига, докато някой не казва:“Стоп кадър“. На забавен каданс действието се разтегля и шофьорът се отпуска върху волана, загубил съзнание. Пред мен е само звездното небе, което ми казва :“Не бой се, ще спася всички покрай теб“. В следващия миг грижовна длан поема летящата кола и много бавно я спуска надолу. Небето отстъпва пред върховете на дърветата, после виждам покривите на потъналите в сън къщи, бялата пелена над полето и усещам как предните гуми стъпват в незамръзналата вода. Приземихме се при отсъствието на удар по средата на реката. Първото, което чувам е ромона и. Времето отново следва нормалния си ход. Човекът до мен идва в съзнание, установяваме, че нищо ни няма – на автомобила и на нас. За разлика от първия път, сега истински се радвам на нищото.
Вселенската промисъл е рационална. След като ми е показала милост, ме среща и с причината, поради която я получавам.
Отново е зима. Градчето пъха под дебелия сняг. Около деветнадесет часа се връщаме след разходка с приятели. По това време на този сезон провинциалната уличка е като снимка от картичка – обездвижена. Лампите светят в бледо жълто, прихлупени под снежните си калпачета, а ледените им висулки прилични на мустаци, завършват образа на старчета, които дремят под тежестта на годините си. Уютно бяло е. Въпреки студа настроението е приповдигнато, а духът ми свободно се рее възрадван, че съм част от пейзажа. Подминаваме поредната улична лампа, още малко и ще стъпим на кръстовището. Изведнъж атмосферата рязко се променя. Въздухът се сгъстява и става труден за дишане. Надвисва неясна, но толкова осезаема тревожност, че я усещаме физически. Отново времето се разтяга в забавен каданс, връхлитащо от нищото зло блокира сетивата ни. Като по команда и тримата спираме, усетили с гърбовете си вцепеняващия ужас на парализираща заплаха. Обръщаме се едновременно, попарва ни гореща вълна, която ни залива на талази и плувваме в студена пот. Погледите ни са приковани в трептящия сив стълб мъгла, който се спуска над лампата към нас. Момичето отляво извиква името ми, вече зная, че злото е насочено към мен. Успявам да ги съборя на земята и се опитвам да ги прикрия с тялото си. Когато отново вдигам поглед към лампата, злото е придобило форма на широка стрелка като тези , които рисуват по комиксите и в тях вписват репликите на героите. Жилото е насочено към най-слабото място – сърцето, което в този момент, блокирано от концентрираната към него лоша енергия, не тупти. Лежа върху приятелите си на улицата, с изцъклени от паника очи, с отворена уста, не мога да дишам, ларинксът ми е притиснат от заседналата в гърлото буца. Стрелката устремено се спуска към мен. Все едно съм в бутало, върху което въздействат от двата края. Налягането става непоносимо. Въпреки забавения каданс на ситуацията, зная как улицата е в реалното си време и всичко се случва за миг. Стрелката е толкова близо до главата ми, че чувам жужащата в нея енергия, след миг ще изтърбуши сърцето. Ще ме отнесе. Невярваща съм, още не съм изучавала богословие, но страхът в мен изрича: “В името на Христа“. Единият край на буталото се отприщва и налягането ни изхвърля от натежалата с напрежение, безпомощност и паника ситуация. Стрелката прави рязък завой, движи се успоредно на тялото ми, докато го отмине и се размива в границата между черното на вечерта и бялото на земната покривка. Лежим на улицата като изплюти.
Зениците ни са фотографирали ужас. Приличаме на парцаливи марионетки, чийто кукловод след като е изтървал конците е обърнал гръб. По мълчаливо съгласие се прибираме без да промълвим и дума по пътя.
Всички желания, знания и претенции на отделния индивид са временни и смешни, съизмерими с вселената. Тази малка прашинка – човекът, в зависимост от свободния си избор, който прави непрекъснато, оставя незаличим белег и е онова звено, което променя посоката по спиралата на живота.


Катя Мандинска
специално за в. „България”