Поезия - Людмила Билярска

Людмила Билярска

Людмила Билярска

Без режисура... Не съм придатък с набрашнени пръсти. Нито с престилка потна - на каре. От мене на цигарен дим не лъха. Разбуждам утринта си без кафе. И не притварям в жалък транс очите, когато гледам в нареза деня. Понякога боли, но аз не хлипам. Прехапвам устни. Впивам длан в дланта. Ако прошепнеш: искам да ме следваш. Ако ми кажеш тези думи ти - семафорите няма да поглеждам... Защо ли? Усет. Знам, че не греши. Не се докарвам в перли и дантели. Не съм принцеса. И не търся принц. Жена съм. Боса стръмното катеря. Без режисура. Без екип и грим.	Когато небето слиза... Водата мълчаливо я понася. Отпуска се притворила очи. С нозете ловко дъното докосва - стихията е глуха за шеги! Изправя се, а слънцето я сгушва във свойта мека, светла пелена. Немирен вятър ловко се промушва в платното топло, галейки плътта. Момичето потръпва и присяда. Ветрецът рошав кръшва по брега. Над нея ято - в синьото засява най-нежните си песни с лекота... Ухае на живот - река и свежест... Покоят я поема на ръце. Обръща се. Не е самичка ... Боже... във две очи - е цялото небе...

От онзи миг... Когато имах твоето писмо, не знаех, че говоря с любовта си. Че ме очаква щастие от сто по сто... Какви ти сто, а даже и нататък! Почука ми. Отворих и узнах за ласката на огнения вятър... В прегръдката понесъл лунен прах, гласа на птици и вика на кратер... Узнах, че споделената любов е онзи път от Ада за към Рая. Отвърнах на горещия ти зов и светло полетяхме към безкрая...	Небесна фантазия Седефено-розов безкрай - със пухкаво-сиви овали. Коприна над залез узрял... Кълба и вълни натежали... Далечен и мамещ покой... Фантазия в нежност изсипана... Докосващ душата порой. Отблясъци с пурпур посипани... Прекрасен безмълвен декор от звуци застинали в перлено... Изпълнен със Моцарт простор... небесно-вълшебно притегляне...