Поезия - Людмила Билярска

Людмила Билярска

Людмила Билярска

Очи в очи... Ще се изправим с теб... очи в очи... Все някой ден, навярно, ще се случи. Това ще бъде звездният ни стих. За него никой няма да научи... Ще бъде безглаголният ни миг... Земя и въздух. Морски бриз и огън. Безсънни нощи. Зов. Ята. И лик... Единствен. И желан до изнемога... Ще се удавим, знам, един във друг, а после бавно пак ще се възземем. Очи, ръце и устни ще мълчат... пред истинската, вечната поема.	Стих сълзица Ако не ти напиша някой ден. Ако след месец няма и бележка... Пази писмата. Спомена за мен. Жената своя ден на теб обрекла. Не ги заключвай в тайно чекмедже. Заключеното тъне във забрава. Понякога ги взимай във ръце. В любима топлина - не пожълтяват. Ще плуваш във безкрая на небе... И много птици... птици... ще долитат. Едно момиче в утринта ще спре и към реката весело ще припне. Ако не дойде тихо моят стих... Без нито ред от мене... свечери се... Помни - онази книжка е за теб... И всеки стих е моята сълзица.

Аз и дъжда Обичам да скитам сама със дъжда, когато светът е притичал - под стряха, чадър или просто така - през мокър прозорец наднича. Тогава съм волна и припвам без страх, разтворила пръстчета в полет... Светът се спотайва, а ние с дъжда си знаем и без да говорим... Разперва над мен шумолящ целофан. По него се стича небето. Оголва се тъжно-опушен таван - изпразнен и леко преметен... Признавам - понякога аз се гневя: Намокри ми, виж, панталона! Обичам го дяволски даже така. Задава се пак. Ще отворя...	Спасително... Кое спасява, Боже, моя ден ? Един роман... от някого измислен? Превръзка лека с нов лечебен крем... на раната... внимателно почистена?... Една безлична мисъл: ще вали. Или обратно: Ще се стича зноят? Напразен опит за съня след три - да си припомня с кой съм си говорила? Понякога подканяш: Не мълчи... Започвам... но не знам дали ме чуваш? Не искам златна рибка и пари... Кажи ми как... до тебе да доплувам?...