Поезия - Людмила Билярска

Людмила Билярска

Людмила Билярска

Небесен Мъж и ангел земен... Във теб открих Човека и Мъжа - Приятеля, Закрилника Божествен. Дарен с онази светла красота, която търсех векове да срещна. Душа и образ, вплели и лъча докоснал с първи изгрев чистотата - на буйния поток, на мак сред ръж, на горд жребец, препуснал с гръб към мрака... А с толкова богатство си дарен! Сега узнах, че другото е бедност. Заблуда сляпа. Огънче за ден. Това, което имаш, скъпи е несметно! Чаровен и богат. Поел лъча... Един небесен Мъж и ангел земен. Прекрачил, прелетял, възпял света - със арфата на своята Вселена.	Миг от волността Сега съм тук, където волността безшумно и ритмично - леко диша. Където има място за река. И място край реката за върбите. Където всяко стръкче има дом. И никой не намира за излишно, че кленът се е приютил до бор. Където и в тревите има птици. Сега съм до невинните сърни, които срещат изгрева от чисто. Където детелината е с три, а много често с четири прилистия.. Където между клоните виси парче небе във синкаво-небесно. И вятърът ту милва, ту кръжи. С уста подсвирва. За годеж калесва... Сега съм миг, откупен за възторг И ням възторг обагрен във зелено... Намерих го... намерих своя дом. И моят дом щастлив... намери мене.

В странното на двора... Боеше се от шумналия двор. Във тази част бе стръмен и различен. След ореха се спусна до зида. Оказа се, че със света граничи... Разстилаше се гледката на длан: корията, ливадата, реката... Уж същата река, а не съвсем. Оттука й изглежда непозната. Въздъхна и отпи от свежестта на изгледа, на трепета, лазура... Една камбанка в нея иззвъня. Момичето бе в странното на двора...	Гранитово свечеряване Гранитово-сиво смрачаване... Гранитово-сиво небе. Гранитово-сиво мълчание. И плясък от силни криле. Контурът на хребет нагънат, се вписва на тъмния фон. В плътта на небето светлеят, завехнали рани от взлом... От онзи на късния залез... Проблясват в гранита петна. Сгъстила боите до черно, пак прилепно пада нощта.

Зелената муха Ужасно е, когато влезе вкъщи. И как проникна? - питаш неразбрал. Безпомощен пред кратките набези върху блюда и нежния кристал. А тя не спира - едра и зелена... Със скорост на ракета вие стан. Понякога и розите целува... Преди да влезе - де ли е била?- Отваряш и я гониш. Тя не вдява. Във ъглите се крие и бръмчи. След малко пак размазан лик подава. Ръцете вдигаш. Нека да мърси. На утрото забравил си за нея. Че е влетяла с взлом. Че е била. Изчезнала. Стопила се безследно. Почистваш. След зелената муха...