Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Дори усети аромата на ментоловите и цигари. ”Утре ще и звънна - размърда се Богомил - може би се е прибрала в София.” Размисли се за нея, припомняйки си последния им разговор. Под формата на майтап и бе поискал една снимка. Тя обеща. Само го помоли да изчака, защото смятала, че няма подходяща. “Трябва да я подсетя” - задремвайки вече, си каза Богомил.
От уредбата в хола се чуваше тиха джазова музика. Щеше да свири до десет часа и изключваше сама. Кварталът бе отдавна утихнал. Нощта се очертаваше топла. Не подухваше дори ветрец. Първият ден от седмицата оставаше в миналото.

Края на август 2003 - София
На Бети животът и наистина се подобри, стана някак си по-динамичен и по-интересен. Колата и даде повече самочувствие и свобода. Почти месец вече и се радваха с Мирослав. За две недели двамата заедно успяха да закарат на Рибарица всичкия багаж от апартамента. Разбира се, каквото можеше да се побере в джипа. А почти всички мебели разпродаде в квартала. Не очакваше такъв интерес. Само за един ден апартаментът се оголи. Дори сключи неочаквана “сделка”. Комшията от първия етаж предложи да боядиса апартамента срещу холната маса и дивана. Бети прие от раз. Дори му обеща всичко, което остане. Разбраха се, че даже няма да и иска пари за материали, това си било негов проблем и че за тази неделя апартаментът ще бъде готов. Затова сега Бети и Мирослав отиваха към Люлин да го видят...
Движението през неделния ден в столицата не беше натоварено и оранжево-жълтият “НИСАН” въпреки умереното каране скоро опря гуми в бордюра пред блока в квартал Люлин. Още от долу Бети видя, че прозорците на апартамента бяха разтворени. А когато се качи на площадката видя, че и вратата също е отворена. Миришеше на боя.
- Ало, майсторе, тук ли си - влизайки, каза тя.
- А, тука съм, тука съм... - чу се някъде от вътре глас.
Бети се запъти към стаята, от където мислеше, че се обади гласът. Когато надникна вътре, видя комшията от долу да седи с още един млад мъж до една импровизирана масичка, покрита с вестник. На нея имаше чиния с нарязана салата. А на пода се виждаше полупразна бутилка от ракия.
- А, госпожа, ти ли си - изправи се майсторът - няма да ти подавам ръка, че ме виж какъв съм. Свършихме латекса, а до довечера ще опаткаме и блажното. Както ти обещах, днес съм готов. Заповядай, поразгледай и ако намираш кусур... казвай. Майсторът е тука.
Бети разгледа и наистина остана доволна. Просто не и се вярваше. Навсякъде беше постлано и нямаше въобще боя по пода. Добре работеше този човек, беше разбрала по-късно, че това си му е професията.
- Как е, булка - обади се гласът на майстора - добре ли е...?
- Много хубаво - повиши глас от хола Бети - станал е като нов.
Върна се в стаята при бояджиите и като видя отново бутилката на пода, реши, че няма да е лошо да ги почерпи.
- Наистина много ми хареса - каза тя още от далеч - кажи, майсторе, какво да ви почерпя.
- А, ей туй е приказка - оживи се майсторът - ами... току що цокнахме с колегата един “ХАН КРУМ”, та ако почерпиш, ще пийнем още един. То без туй салатата изостана. Тя мойта жена си знае, салатата трябва винаги да е в повече.
... Бояджиите предпочетоха да им остави пари, да не се разкарва по “жегата”, те щели да си купят. Бети ги остави и си тръгна доволна, защото наистина апартаментът вече можеше да се продава. Затова още като се качи в колата, набра телефона на семейство Костови. Комшии на Кети. Имаше уговорка с тях да им се обади. Те търсеха жилище за свои близки от провинцията. Разбраха се за сряда да дойдат и да го видят. Нещата се подреждаха повече от добре. Бети усещаше как се отпуска. Някак си животът и влизаше в релсите, започваше да се успокоява. С Мирко добре си живееха. Разбираха се прекрасно. Малкото и момче растеше пред очите и. Така му се радваше. Ето, че съдбата я накара да опознае сина си, да се почувства истинска грижовна майка. Реши да му внесе половината пари от продажбата на апартамента в един детски влог. Да си бъдат лично негови. Да знае един ден, че това са от баба му. А с другата половина да си направят една ексурзия. Може би до Гърция. Хубаво ще е и да вложат малко пари в ремонт на къщата в Рибарица. Тя имаше нужда.
... Всички тези мисли приятно и се въртяха в главата, докато шофираше по софийските улици. Беше и толкова хубаво. Погледна към сина си. Сложил тъмните си очила, бе извадил ръка през отворения прозорец и с кенче кока кола в другата разглеждаше минувачите от вън. “Ще стане едър и здрав мъж, копие на баща си...” - каза си Бети, гледайки очертаващите се вече мускули на крайниците му. Не бързаха, затова преминаха през центъра. Там движението беше по-бавно, но това пък им даде възможност да си приказват и гледат по тротоарите и витрините от колата. Пред НДК видяха свободно място за паркиране и решиха да се поразходят. Пространството около фонтаните гъмжеше от много хора. Двете големи кафенета бяха препълнени. Имаше някакво изложение. Чуваше се музика, а децата носеха балони и надуваха свирки. Малки колоездачи с мъка се провираха по алеята. Около фонтаните не можеше да се намери място за сядане. Тийнейджърите бяха окупирали местата. Много от тях бяха потопили босите си крака във водата. Целуваха се и се пръскаха с вода. Викове и смях се чуваха от всякъде. Топлият вятър блъскаше ситни капчици вода от фонтаните, носейки прохлада. Беше невероятно приятно. Мирослав отиде да разглежда павилионите, а Бети седна на една пейка . Реши да изчака да се освободи място на някоя маса и да изпие едно кафе. Скоро се освободиха два стола и тя побърза да седне. Мирослав се върна с няколко книжки и плакати. Остана на масата да си разглежда “трофеите”, а майка му се нареди на опашката.