Поезия - Людмила Билярска

Людмила Билярска

Людмила Билярска

Искам теб Ще разцепя със писък простора. Ще разлюшкам морето от гняв. На света съм дошла да съм твоя. И те мисля от сутрин до мрак. Не, не вярвай в слова за раздяла. Между нас само път е, Любов. Щом душа със душа се е сляла, то е малка звездица до Бог. Ти ми вливаш живот. Аз изпращам - нов заряд умножен по безчет. И разтварям с вика си небето: Искам теб Искам теб Искам теб...	Той е... Той е страст и невинност - съчетал е мъжа и детето. Изумително може и безкрая да вмества в небе . А когато е влюбен е чаровник желан от жените. Той шепти, той омайва... Ту е взрив. Ту е в пазва врабче. А реши ли да влее във кръвта ти магичното биле. О, тогава горко ти - тя парливо кипи. Не тече. И е сладък вълшебник - щом политнеш с килимче до него... Той е лава и нежност. Той е мойто момче.

Къде съм аз? Къде съм аз и от какви предци от вените им, в свойте съм отляла? Искри от самодива със гледци, оглеждали жребци с развети гриви?... Робиня, свела стан, пред своя бог, но не да проси милост, а да слави?... Грижовна майка - стожера на род, в молитва тиха, кротко сплела длани? Коя съм аз? От кой, какво си взех? Познавам се - насила не приемам. Една жена понесла - утре в днес... И бъдеще - с незнайното от вчера...	С обич! (на втората ми родина) Благослови земята - топъл скут, която те люлее и закриля. Ще вкусиш в нея не зрънца и хляб... Покой и радост - мерят ли се с крина? Обичай я. Това е свобода. Домът граничи винаги със храма. Родината е вътре, във кръвта. И втората - във вените ни ляга.

Милост! Измамна и измамна красота, пречупена през криво огледало: Кракът потъва в губер от цветя. (А болката... от нашето стъпало?) И колко прелест в полския букет. След ден или след два е вече в коша. Каква вина? Цветята са навред. (Кой мисли, че живот тупти в живота?) Трофеи ловни. Ах, какъв разкош! Завиждат си - ловците им приляга. Това защо? И кой е всъщност лош? (Отстрелва ги съдбата. Без тревога!)