Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

 

- Много хубава музика - каза му тя - кой ти ги даде тези касетки?
- Вили, на Митко сестра му - простичко, с нотки на гордост отговори Мирослав - тя има много. Каза, че ще ми запише няколко.
- Струва ми се, че не я познавам - опита се да прикрие любопитството си Бети - Митко го знам, но сестра му не съм я виждала. На колко години е Вили...?
- На петнайсет - поднесе отново гордо информацията си Мирко, десет годишното момче на мама - ... вече ходи на дискотеки.
- О.о... тя е по-голяма от теб - уж разсеяно каза Бети - сигурно е много хубаво момиче.
- Да, дори вече се гримира ... - отсече категорично Мирко.
- Ами щом ходи на дискотека, трябва да е хубава. Нали момчетата трябва да я харесват - продължи мама Бети и реши още малко да опознае сина си. - А на теб харесва ли ти Вили ...?
Бузите на Мирослав пламнаха, той замълча малко и след това измрънка.
- Ами... понякога... - каза и се загледа навън.
“Още ми е малко момчето за такива разговори “- упрекна се Бети, но пък остана доволна от това, че разбра за приятелството му с Вили. То имаше две страни, и добра, и лоша... Трябваше да се опита да го опази от лошата.
- Мирко, искаш ли да минем по стария път - реши да покаже на сина си, че са приключили с предишния разговор - може да спрем и да се поразходим покрай реката. Аз съм за, ти какво ще кажеш...?
- Добре, а може ли да събера малко камъчета за аквариума на Янко? Знаеш ли какви голями риби си е купил. А на дъното е поставил един потънал кораб, ама направо като истински - оживи се Мирослав.
- Хубаво, сигурна съм, че ще го изненадаш приятно - каза Бети и се зарадва на детското предложение на сина си.
... Отбиха се по стария път и си намериха едно хубаво местенце за спиране. Разходиха се и дори нагазиха в плитчините на реката. Бети помогна на Мирко да си събере камъчета и след близо час, приятно прекаран покрай реката, потеглиха. В Ябланица купиха халва за баба Роза, пиха кока кола и се обадиха и на Кети. Тя каза, че им завижда, като знае на какво хубаво място отиват, не забрави да изпрати и поздрави на баба Роза. Помотаха се още малко по центъра и отново  продължиха по пътя си.
... Пристигнаха малко преди обяд. От двора на баба Роза се издигаше пушек. Отбиха се първо при нея. Тя радостно ги посрещна и каза, че е наготвила и иска да обядват заедно. Обещаха и, че ще дойдат. Прекосиха тясната уличка и отвориха портите на мамината къща. Вкараха колата вътре и разтовариха багажа си. Влязоха в хладната стара къща и се отпуснаха на широкия диван в хола. Мирко веднага пусна телевизора и се загледа в предаването. Майка му вдигна крака на табуретката и притвори очи... “Боже, колко е приятно” - каза си тя. Усещаше как се зарежда. Беше и леко и много хубаво. Странен беше този прилив на енергия при всяко идване. А след смъртта на майка и сякаш се засили. Може би и от присъствието на толкова неща, които до последно си бяха в апартамента при нея... Почти задряма, тишината и чистият въздух я накараха да се отпусне. За да не заспи, стана и се раздвижи, извади от сака нещата, които бе донесла за къщата. След това прегледа какво има за пране и го сгъна в сака. Обстановката в къщата се бе променила доста. Макар че от мебелите донесе много малко неща, но и те доста освежиха и промениха хола, стаите и кухнята. Мирко най се радваше на големия бабин телевизор, който си запазиха. Заедно с барчето под него холът придоби много уютен вид. До него беше и цялата музикална техника на момчето на мама. Бети имаше уредба в апартамента, така че тази, която беше в Люлин, я докараха на село. Касетофонът,видеото, усилвателят и двете колони и разни други техники, за които Бети нямаше понятие. Мирко много се зарадва и си я подреди така, както беше при баба му.
- Е, сега вече ако влезе крадец, направо ще се сбърка от къде да почне.- каза Бети, когато докараха и подредиха нещата.
- Хайде, не дърпай дявола за опашката - сопна и се тогава Кети. Но един ден Мишо смени старата брава с по-модерна.”За всеки случай” - каза той. Даже монтира някакъв свой “патент” аларма. Две стари автомобилни тромби се включваха да свирят, когато се отвореше вратата. Беше монтирал тайно ключе за изключване отвън.
За двата сервиза, които бяха донесли днес с Мирко, едвам намери място. Събра се достатъчно стъклен и керамичен “инвентар”, имаше голям избор. Гардеробът и двата скрина в спалните също се напълниха с одеяла, завивки, чаршафи и десетина покривки за маса.
- Бети, хайде, турила съм масата - чу се от вън гласът на баба Роза.
- Добре, идваме - провикна се Бети и видя през прозореца, че бабата се бе подала само през вратата - само след малко, защо не влезеш?
- Нема, нема... айде, чакам ви - каза и се скри зад портата.
Баба Роза бе наготвила и опекла една голяма тава баница. Масата бе покрита с нова бяла покривка. Кана с прясна мътеница се виждаше в средата. До нея и малко шишенце, вероятно с ракия. Беше сложила и чаши. А на една от високите чаши бе подпряна снимка. Беше пожълтяла. Някои от краищата и се бяха скъсали. Бети се загледа и макар и трудно, позна дядо Ценко. Беше много млад, с бяла везана риза и голям каскет на главата. Буйни коси се виждаха над ушите му. На лицето му грееше усмивка.
- Позна ли дедо ти Ценко - застанала до нея, се обади баба Роза - тука е много млад, може би година или две преди да се земеме. На днешнио ден се навършуват шеесе години от как сме заедно.
- Леле.е.е.. колко много. Преживяли сте и златната сватба... Да ти кажа, малко трудно го познах, но си личи, че е той - каза Бети - много е млад тук, за малко да не го позная. Значи днес имате празник. Колко жалко, че дядо Ценко го няма. Aма ти за това ли ме извика, а аз се уплаших да не си се разболяла.