Поезия - Людмила Билярска

Людмила Билярска

Людмила Билярска

Твойто “Да”... За радост пиша, а във мен тъга. Пътеки от тъга. И магистрали. Понякога се питам: докога? Нима ще тръгна... без да ме погали? Самотна съм до болка и до смърт. Жадувам обич. Той ми е потребен. Ръцете ми да топли с нежен дъх. Да бъде тук. Да диша тук, до мене. Да помълчим пред чаша топъл чай. Да има и какво да си разкажем. Погледнем ли се - да четем: Докрай... докрай ще бъде. Сетне - Бог да каже. Понякога се питам: докога... И ехото ли няма да ме стигне? Заря от радост, в твойто мъжко “Да”... да изпревари с полета си срива...	Не е раздяла Домът е пуст след нашето потегляне. Завесата миражно се поклаща. Мълчание комфортно е полегнало върху леглото с тънките чаршафи. Опитва се да имитира формата, оставена последно от телата ни. Една случайна чаша е обърната. Случайно листче в ъгъла запратено. Един букет с набодено послание от ден на ден загубва свежестта си. А изгреви и ново свечеряване в прозореца невинно се докосват... Опразни се домът ни. Отпътувахме. Завесата потрепва. И е бяла. Долавя се сред хаоса на думите - наложи се... Не е, не е раздяла!

В Кафето Отпиваш бавно чай или кафе. Уютно ти е. Сякаш си си вкъщи. На родния език звучи край теб. Цигарен дим въпросите обгръща. Познатите лица. Познат въпрос... А отговорът в струйка се оттича, в обърнатата чашка на поднос... Нетърпеливо в дъното надничаш. Към изхода потракват стъпки в такт На същите места след тях пристигат. Умората се сбръчква във чела. Усмихваме се. Кимаме си мило. Какво ти липсва? Кът от твоя край е винаги отворен за раздумка. Навярно утре пак пред чаша чай ще седнем тук. А може и отвънка.	Чудотворче Стои на стъклото - чертичка с крачка-пипалца. Една инкрустирана брошка невинно потрепва. Денят ми поднесе подарък със златни крилца - едно чудотворче на мойта врата е залепнало. Какво попадение: капка живот на стъкло. Дъха затаявам и следвам изящните форми. Едно чудотворче - украса от старо злато. Чертичка е само, а колко пространства изпълни.

Без дебати Отсичат с непростима лекота: Да се отнеме бащиното щастие! След строгите съдийски очила, един пасаж “по дяволите” праща... Везната не е уред да брои, защото е устройство да отмерва... На кой се падат, колко добрини - добре ще е Темида да прогледне. За чедото и той в любов гори. Тревогите - сърцето му обръщат. Понякога подтиска и сълзи, защото следва правилото мъжко... Ако се търси мярка за това, чия любов е с повече карати, за тях не трябват грамче и везна - Темида да отсъди. Без дебати.