Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

 

- И за това, и за друго, хайде сядайте, че пилето ще изстине. Мирко, къде си - подвикна баба Роза и отви шарената кърпа от тавата с баница.
- Мамо, знаеш ли какви малки кученца има баба Роза, ей такива - показа с ръце влезлият от вън Мирко - с голяма рошава козина. Двете непрекъснато се борят, знаеш ли какви са сладки?
- Добре, после ще ми ги покажеш, бягай сега да си измиеш ръцете - прекъсна го майка му.
- Това са на Белка братчета, снощи ми ги донесе един овчар. На него дадох кучетата. А кучката родила пет кутрета - отвивайки топлата пита, говореше баба Роза - и той решил да ми донесе тия двете. Да са ми другарчета. Хайде, Бети, сипи по една ракийка. Ей това е на дедо ти чашата, сипни му и на него.
... Бети чак сега забеляза, че на масата баба Роза беше приготвила прибори за четирима. Наля от малкото шишенце, остави го и се загледа в снимката.
Чукнаха си, споменаха дядото и обядвайки, си поговориха. Баба Роза сподели колко и е тежко, как животът и се променил. Нямала ищях за нищо. Усещала, че губи сили и комай скоро ще си отиде при дядо Ценко... Бети се натъжи, опита се да и каже, че не трябва да се предава, да си поживее още, да се пази и да си почива. Обеща и да минава по-често... После и тя и се оплака за колата, но каза, че скоро ще си купи друга. Само да продаде апартамента. Каза и, че Мишо и Кети я поздравяват... и ще дойдат следващия път. Тя се зарадва...
- Дядо ти много ги харесваше и двамата - каза баба Роза - радваше се, че имаш такива приятели. Малко преди да стане тази беля с циганите, искаше един ден като дойдете, да отидете у Ловеч. Беше си наумил да купи на децата по едно колело. Ама те, не доживя...
... Бети я слушаше и наблюдаваше. Виждаше колко много се е променила. Нямаше я онази пъргава баба Роза. За кратко мъката и самотата я бяха превили. А и нямаше сили да се бори, те и годините си и бяха много... Не знаеше какво повече да и каже...
- Мамо - мълчалият до сега Мирко се обади - може ли да отида да гледам телевизия?
- Добре, ако си се наобядвал, върви. Ние с баба ти Роза ще си поприказваме още малко. А после, ако искаш, може да се поразходим.
- Мирко, чакай да ти дам да си занесеш от баницата натам - стана баба Роза и начупи едри парчета баница. Загърна ги с белия месал и му ги подаде - а така, па като ти пригладнее, да си хапнеш.
Мирко излезе навън, а баба Роза отиде в стаята и се върна от там с едно шарено вързопче. Остави го на масата и седна.
- Бетинка, не ме бива вече, чедо, усещам как дедо ти ме вика. И скоро ще си ойда. Неговият живот си ойде пръв, сега иде и моьо ред. Да си се збереме там пак двамината. Това е живото, чедо, иде ден, кога свършува. На нас с деда ти господ ни даде да си поживеем повече. Не ни беше лош живото, видели сме у него всичко. Било ни е и арно, и лошо, но като си бееме двамината, си помагааме - баба Роза говореше, а очите и бяха сведени надолу. Ръцете и бяха на масата и тя, докато говореше, все приглаждаше краищата на кърпата пред нея.
Докато я слушаше, Бети забеляза на няколко пъти как тя поглежда пожълтяла снимка. Сигурно връщаше назад спомените си, в далечните млади години. Слушаше я мълчаливо и и ставаше все по-мъчно и по-мъчно за нея. Не можеше да приеме това, което говори, не можеше да разбере как е възможно въобще да говориш за своята смърт. Беше чела някъде, че старите хора усещали края на дните си. “Нима това е истина” - каза си и все повече се вглеждаше в старата жена. Наблюдаваше ръцете и, загрубели и едри. А посивелите и коси се подаваха на едри кичури под забрадката. Кожата на лицето и се бе набръчкала, но бе запазила някогашните му хубави форми. На ушите и се виждаха дупки за обеци. Сигурно някога е обичала да ги носи...
- Дали господ ни наказа за нещо, не знам. Но те, след като си ойде момчето ни, си останахме сами. Не можахме да си имаме друга рожба - продължаваше баба Роза - когато се заселихме тука, най-близките хора ни беа баща ти и майка ти. Много си помагахме. Беха и трудни години. А кога ти се роди, всички сме ти се радвале. Ти растеше убаво и здраво дете. Израснала си у нашио двор. Ние с деда ти си бееме се тука. Вашите работеа по градо и ние си те гледахме. Беше си като наше дете. Затуй, кога порасна и тръгна да учиш по Софията, с деда ти все сме те мислиле. Най сме се радвале, кога се збрахте с Венци. Убаво момче беше, ама те, ойде си младо... много ни беше мъчно за него. А и за тебе... Деда ти много те обичаше. За пръв пат съм го видела тогава да рони сълзи... Затова чедо, преди пет години още, кога се усетииме, че застарехме, с деда ти решихме да оставим един ден всичко на тебе. Затова, да знаеш, че кога умра, да отидеш при кмето. Там сме оставили писмо-завещание. Оставяме ти всичко, що имаме. Искаме ти да ни наследиш. Друг нема кой, чедо. Ти си ни като наше дете...
Бети гледаше и слушаше баба Роза и сякаш бе онемяла. Не знаеше какво да каже. Видя как старата жена развърза шарената бохча и извади от там нещо като торбичка. На Бети и приличаше повече на малка калъфка от възглавница...
- Тук, чедо, деда ти сбираше парите. Що остане от пенции и що сме продавале от стоката. Тук съм турила и тия, що сбрах от продажбата на сите овце от егрека. Не сам ги броила и не знам колко са. Он, деда ти, си ги знаеше... Искам да ги земеш сега, да съм спокойна. Те са за тебе. На мен не ми требат. Що ми требе на мене, я сам си приготвила. Она Дана, комшийката, знае кое къде е... разбра ли сме се, они че си ме изпратат...
Бети бе покрила лицето си с шепи, а сълзите и извираха между пръстите. Плачеше без глас. Много и стана мъчно, искаше да каже нещо... но думите не излизаха от устата... Хвана мълчаливо ръцете на баба Роза и вдигна навлажнените си очи към нея. Тя също я гледаше... Кафявите и очи бяха сухи, но много топли  и добри...