Поезия - Людмила Билярска

Людмила Билярска

Людмила Билярска

Допир Така постой и нека да те гледам. И двамата сме капнали от път... Не себе си щадя. Ела до мене. Отпий живот от жаркия ми дъх. Не казвай нищо. Вече го усетих... Застлах леглото с тънкото платно. Ела, любими, виж, от нежност светя. Ще те докосвам с капки светлина... Под пръстите ми шепот ще се листи. А устните ми ще те преродят... без допир... Ти ще ме измисляш, каквато съм сега до теб, Любов.	Парещо Всички снимки свалих. И писма. И бележки. Пакетирах копнежи. И мечти между тях. Колко нощи не спя - все прибирам, подреждам. Малки спомени няма. Все големи събрах. Във кованата ракла, ги надиплих грижовно. Не, не съм педантична. Имам път, затова. Към капака посягам - да отместя отново. Да ги милна със дъх. Да докосна с ръка. Боже мой! Няма време. А е болка и пари. Щом посегна, в сърцето - зейва рана до кръв. Всичко с обич надиплих. Неотменно е. Чака. Два са: Път за към теб... Или дългият път...

Завръщане И портичката бледа от отсъствия. Кога последно беше тук стопанинът? Кога прекрачи този праг без връщане, преди да се отправи за Оттатък? А, дворът непознат, мълчи несресан. Препъвам се във шипове и тръни. Не вярвам на очите си, че детството се крие и мълчи сред тях прегънато. Във пруста се разпрашва тишината. Милион прашинки в светлото танцуват. Страхувам се да продължа нататък... Не мъртвите ме плашат, а Живота. Отдавна не е стъквал тук огнището. Във ъгъла извезва тихо спомени... Позна ли ме? - го питам през въздишка. Очите ни мъгливи пред иконата...	С дивите гълъби... И тогава... ще бъда сама. Със ситнежа на птичия говор. С разлюляна в хамак тишина. Изоставила всички тревоги - страхове и погнуса лица окуцели надежди обиди разранени от път ходила часове във минути свидливи онемяла и тъжна любов мрачини без посока замрели безутешно задъхващ се зов депресивни и тихи недели... Ще се дави без въздух звукът. Ще затихнат кантати и фуги... И ще бъда спасена душа... полетяла със дивите гълъби...

Небе Купчинки с пепел. Пръснато мастило. Разцъфнал, покрай езеро памук. Застинали вълни в момент на прилив. Сред преспи сняг, тъмнеещ остър връх. Такова е небето днес, преляло - от сиво, синьо, бяло и гранит. Че тъжен е светът - не споменавай. Вдигни очи нагоре само миг.	Повярвай И те са живи. Дишат, като нас. Светът им е величествен и сложен. И чувстват, и обичат, и тъжат. Не им е чуждо чувство на тревожност. Един цветец на нежно стъбълце, израстнал между плочите на двора... А колко много може да даде! Опитай да погалиш с обич клона. Докосвай ги със нежност. Пожелай, отново красота да те обгръща. Повярвай, че е чудо и узнай - една тревица радостта възвръща.