Поезия - Людмила Билярска

Людмила Билярска

Людмила Билярска

На петата крачка Остана малко. Близо е реката. Във тази част е тихо езеро. Не ме изпускай. Дръж ме за ръката. О, силен си... Хвани ме с лекота. Красиви са червените звездички. Отскоро разлюляха стъбълца. Сега насам, по стръмната пътечка. Задъха ме, забързано момче. Почакай, виж лалето... от копитце. Сърните са били на водопой. А крачките оттук са точно трийсет. Не ми ли вярваш? Е, тогава брой... Очи затварям. Искам да ме водиш. На пет... хитруваш... Чувствам твоя дъх... Под нас земята топло се разтвори... Небето полетя надолу с вик.	В ръба на тишината Подай ръка. Аз слизам на брега ти. Не питай как. Сковах си малък сал. Получи се от нашето безумие - от твоя зов и мойта жад за грях. Води ме, скъпи. Само не в тълпата. Далеч от всички да останем в плен, на себе си - в ръба на тишината. Или до кораб, опустял за ден. Да се промъкнем и да тръгнем с него. На сутринта. Без куфар. Без билет. Бъди до мен. Така съм уморена. Но не от път. От взиране за теб.

Единствен... Подхлъзвам се във ледения мрак. Прозорците бездушно ми намигат. Не мога да помръдна. Нямам дъх. Тогава кой полека ме повдига?... Когато в къщи се рушат стени от тежки думи... И денят се срутва... И в мен боли. И въздуха - боли... С кого оставам в мрака полумъртва?... След толкова години го познах... След толкова животи вкусих прелест. Протягам си ръката... Пада мрак. Тогава кой Единствен е до мене?... Ти, Господи.	Скръбният дънер Нещо стегна душата ми. Не, не съм от страхливите. Там, на сухия дънер... Точно той ме втрещи. Върху него отгоре, тъмен шал се разстилаше. Ужасена потръпнах - кой в гората суши? И понеже се знам, че съм там дето пари, много, много не мислих, към дървото поех. Самодиви, навярно, нещо пак са решили. Любопитството срина всеки уплах на прах. Ако беше каприз на ефирните “лейди”, на сломения дънер тънък шал да сушат, вероятно това, бих могла да приема... Приближих се... дървото... бе обвито със скръб.

Сцена за песнопойци Не ги кършете сухите треви. Полюшва се на тях щастлив хвъркатко. Едно и две... до четири брои. Послушайте го как изрежда сладко. Тук - шаренко. Там черничко, с крилца - нацапани с червено и със бяло. Политне. После пак е на върха на пръчката. По чудо оцеляла. Не ги ломете. Радост е за тях. За песнопойци сред ширта са сцена. Помилвайте със поглед две крилца. Отнякъде с признателност ни гледат.	Истинският дом... Ако не си направил къща за душата, палат за телесата е подслон - oт шик стени , тавани с нишки злато и с мисълта да вдигнеш по-голям. Да бъде замък. Отдалеч да свети. Със пръст да сочат: Ама, че сарай! Така със мисълта за по-нататък... Душата ти без покрив е докрай.