Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

четвъртък
ноември 23
Home Седмицата Култура Вълчи скок

Вълчи скок

Е-мейл Печат ПДФ

/В памет на моя дядо Сребрю/

"Вълчи скок" е една местност не много близо до Девин. Хората са давали някога имената на местностите, като свързвали природата с някое събитие, за да не се забравя случилото се години напред. Да се помни и станалото, и мястото му.
Пирин беше от пет години домашно куче, но бе роден вълк. От вълчица майка и вълк баща. Родното му място беше под връх Кошуборун – Сърнешкия връх. Този връх беше с полегато и меко било. Домът на сърните и елените. До него се отиваше през местността "Топлия извор". Та там, под него, в диплите на ската му се раждаха малките сърнета, порастваха с хубава и сочна паша, с бистра и студена вода. Гората, гъста и сенчеста, ги пазеше и стадата се множаха. Затова Кошуборун носеше името на кошутите. На майките на сърнетата, чиято красота и изящност изпълваше поляните и ливадите на това диво място с великолепие и неповторимост.
Пирин се беше родил през една студена есенна нощ в дупката на скалата, точно под челото на Сърнешкия връх. Животът му започна сякаш в "окото" на върха.
Той беше едно едро, здраво и много живо вълче. Цялото тъмносиво, толкова тъмно, че когато слънцето залезеше, едва се различаваше в падащия мрак. Цветът на козинката му беше като дар от природата, защото щеше да му донесе най-ценната възможност – да бъде невидим за ловците. На главата си имаше едно очертание, в което козинката беше бяла на цвят, снежно бяла. И това очертание започваше от муцунката, обхващаше очите и свършваше зад ушите. Вълчето беше с "лице". Родило се беше белязано с красота и сила.
А и с късмет, защото една нощ, в ранните дни на настъпващата зима, когато Пирин започваше три месеца, майка му не се върна в бърлогата. Той и двете му сестрички виха от студ и глад няколко нощи. После се събраха и се скупчиха на топка. Една пухкава малка топка, от която се подаваха три влажни муцунки, които нямаха вече сили да вият, а само тихичко скимтяха.
Бай Сребро вече беше зазимил прелките на пчелните си кошери, които цяло лято лагеруваха на голямата поляна пред ловната хижа в "Топлият извор". Беше събрал и покъщнината си в дъсчената барака край кошерите. Всичко беше приготвил, за да закара къщичките на пчелните семейства отново в Девин, да презимуват в двора му. Чакаше само да дойде от Перущица Гочето, приятеля му с камиона, за да ги натоварят в ремаркето и да приберат всичко: центрофуга, тенекиите с мед, кантара и двете сгъваеми пружинени легла, направени лично от бай Сребро, защото по онова време походни легла още нямаше.
Пътят от Извора към Борино беше и стръмен, и чакълест, и ронлив. Страшно си беше с камион натоварен с "жива" стока, та затова се тръгваше по видело – рано сутрин, че и по видело да се разтоварят и кошерите в Девин.
До отпътуването имаше един цял ден и бай Сребро реши да излезе нагоре към върха за зайци. Зайците по това време бяха тлъсти и угоени –колкото тлъстина може да върже един горски заек, но ставаха отлично задушени с червено вино, дафиново листче и малки кромидени лукчета. И пчеларят тръгна към Кошуборун.
Но нямаше слука. Тя, слуката, си е като късмета. Близнаци! Ако единият е при някого, другият е при другиго! За бай Сребро в този ден беше останал късметът.
Поизмръзнал и с пушката на рамо, с празна раница, в чиито два джоба се търкаляха две сварени яйца и малко хляб, а в другия кутийката със смазката за пушката, ловецът ускори крачка, за да се прибере навреме в къщичката си, долу на поляната и да не замръкне сред дивотията.


Тъкмо наближи "окото" – голямата дупка в скалата и чу едва, едва идващо скимтене от нея. Ослуша се. Скимтенето спря. Почака. След малко пак го чу. Идеше от "окото".
Бай Сребро се огледа. Беше опитен ловец. Самият той правеше оръжие – ловни пушки, а и ловуваше повече от двайсет години време. Аджамлъкът отдавна го беше отминал и първото, което му дойде на ума беше, че вътре в дупката има вълчета. Мънички вълчета. Гладни вълчета. Отдалечи се на няколко разкрача от бърлогата и опря гърба си на една дебела борика, така че вечерникът вятър, който преди да падне нощта излизаше да погалва дърветата, а и беше най-добрият приятел на дивите животни, да не носи миризмата му на човек към скалния отвор. И така притаен зачака. Чака – има, няма половин час или там някъде. Нищо! Огледа се и за следи около "окото". Нямаше.
По скимтенето разбра, че котилото е малко на брой, а и отдавна не е хранено. И се реши. Зареди пушката, уви дебелия шал около главата и врата си, притегна раницата на гърба си здраво като щит, извади от колана си малката брадвичка и набоде на една дълга пръчка едното сварено яйце. Оглеждайки се той припълзя до „окото" и пъхна края на пръчката с яйцето в отвора. Почака. След малко от вътре се подаде муцунка. Бай Сребро се огледа. Знаеше, че ако майката е наблизо, първа ще скочи. Не изпускаше брадвичката с другата си ръка, дясната, а с лявата бавно, бавно заиздърпва навън набоденото яйце.
Молеше се да свърши всичко, докато не е паднала нощта. Още малко да е виделко! Беше забравил за света. Пред него бавно излизаше един друг свят – див и красив, тъмносив и пухкав, гладен и недоверчив, на около три месеца и с бяло личице. Един великолепен вълчи свят! Излизаше и идваше при него – човека.
Такава дива красота пчеларят не беше виждал. Вълча красота! И кой знае как, от само себе си, ловецът прошепна с гальовен глас:
– Ела, Пирин, ела мъничък!
Вълчето се показа напълно. Беше измършавяло, но здраво. Бай Сребро разбра – майка нямаше. Пирин достигна яйцето и лакомо започна да го хапе, но то се изплъзваше и така човекът можа да доближи с ръка пухената топка и да хване козинката до ушите, както правеше и вълчицата майка. Прегърна мъничето до гърдите си и смачка в шепата си яйцето. Пирин лакомо заяде, а ловецът не изпускаше брадвата от дясната си ръка – готов за всичко.
Почака още малко така, в "позиция", докато Пирин свърши с яденето и се приготви да тръгва.

 

От дупката, през цялото това време, не се чу никакъв звук. Пчеларят сложи брадвичката отново в колана си, прихвана заредената пушка с ръка, готов за стрелба, вървейки надолу по заспиващите вече треви, притискащ до гърдите си Пирин. Почувствал ситост и топлинка Пирин притихна и заспа. По звезди бай Сребро влезе в дървената си барака, остави раницата си, опря пушката до шкафчето на стената, разкопча шубата си и мушна мъничката пухкава топка вътре, на топло. После пак закопча вълнената си шуба и така легна. До сърцето му дишаше една малка душица. Доверила му се за всичко, за която пчеларят отсега нататък щеше да е всичко на този свят. На сутринта дойде Гочето от Перущица с камиона. Бай Сребро го чакаше отдавна буден и стегнат за път. Пиха по един чай на мократа от роса поляна и пчеларят разказа за Пирин, за изживяното.
Гочето запрегръща малкото вълче с големите си груби ръце. Радваше му се, сякаш прегръщаше дете.
Оставиха Пирин на Микра, хижарката, да го изкъпе и нахрани, а те двамата потеглиха нагоре за Кошуборун. Отиваха в "окото". Приближиха мястото. Залегнаха. Нито звук! Нямаше и други следи, освен тези на пчеларя от миналата нощ. Бавно и предпазливо приближиха отвора, като пазеха гърбовете си взаимно.
Гочето нави до лакътя си една насмолена торба, която Микра беше приготвила по заръка на пчеларя рано тази сутрин и бръкна в процепа. Напипа нещо меко. Извади го. Беше вълче. Мъртво и женско. Бръкна пак. Извади още една мека топка. Пак женско и пак мъртво вълче. Нямаше повече нищо в "окото". Само смъртта беше останала вътре. Двамата мъже изкопаха до входа на дупката яма и положиха телцата на вълчетата в нея. После ги зариха с пръст и затиснаха с голям камък. Тръгнаха си и така по мъжки, всеки в душата си ги пожали. До поляната пред хижата не обелиха и дума. Вървяха двамата и мълчаха. Чак когато влезнаха в ловната хижа и срещу тях радостно заскача Пирин, изкъпан, сит и красив, Гочето попита:
– Та защо го кръсти Пирин, бай Сребро?
– Ами защото е див като зъберите на Пирин планина, а и красив с бялото си лице, като снежните му върхове – поетично завърши обяснението пчеларят.
– Голям подарък ще си отнесеш от планината, ама помни ми думата, бай Сребро, ще стане куче и половина.
В Девин нямаше такова куче като Пирин с чудната си дива красота и с царско величие. И със същото величие извръщаше лице от тези или от това, което не харесваше.
А стопанина си разбираше само от поглед. Не чакаше да му се командва с думи, беше едър колкото малко магаренце. Най-много от всичко обичаше варени яйца.
Не лаеше, ако някой понечеше да влезе в двора на къщата. Пирин тръгваше към него ръмжейки, гледайки го в очите и човек окаменяваше на място. Така пазеше Пирин.
Но децата обичаше. Дори им позволяваше да го яхат, като ги побутваше с муцуна по дупетата. Те се смееха и го галеха по главата. Пирин обръщаше лицето си към тях, скимтеше гальовно и ги лижеше по ръцете. Скимтеше така, както някога в "окото", където го беше оставила майка му. Една есен, точно в деня на есенното равноденствие, на 22 септември, бай Сребро потупа Пирин по гърба и каза:
– Хайде да хванем някой заек, момче, че леля ти Злата да го сготви. Искаш ли?
Пирин развъртя весело голямата си пухкава опашка и навря муцуна в ръцете на пчеларя. Усети познатата от години миризма на пчелен клей и мед. Погледна стопанина си право в очите, като че ли се усмихваше.
– Ей, момче, с всяка година ставаш все по-красив – занарежда ловецът. Влезе в къщата, сложи на гръб старата зелена бризентена раница, която Пирин отлично познаваше. Това го накара да запристъпя нетърпеливо и да размахва с все сила опашка.
– Усети къде отиваме, а, усети - и - и! А, Пирин?! Ей, да дойде Гочето и тръгваме към Кошуборун. Ще ни закара, ще ни остави и надвечер пак ще ни върне у дома. Ще се поразтъпчем и ще се поразтъжиш, момче. Така нареждаше бай Сребро, подреждайки такъмите за лов.
Пирин близна стопанина си по бузата, както се беше навел, сякаш каза „да".
Гочето свирна отвън с клаксона на камиона си.
– Тръгваме, Злате, тръгваме. Чу ли? – извика бай Сребро.
– И да не се бавите много, ей! Ще виете, ще въртите, но до довечера да сте си у дома! – издаде командата си Златка, а мъжът ù сложи два пръста на челото си, козирувайки.
После натамани каскета си на главата, метна пушката през рамо, затегна патрондаша на кръста си, улови брадвичката с едната си ръка, а с другата потупа по главата Пирин и рече:
– Тръгнахме, момче. Но Пирин не помръдна. Бай Сребро отново го подкани:
– Хайде, Пирин! Хайде?
Пирин го гледаше в очите и не мърдаше.
– Ама, как забравих, бе!... – укори се ловецът.
– Злато, Златчице, донеси на Пирин яйцето, че забравих. Кака Златка се показа на прага на къщата с едно обелено сварено яйце и като майка на детето си каза:
– Ела Пиринче, ела чедо, че ако не съм аз, чедо, гладен ще ходиш по горите, мамо.
И стопанката подаде в шепата си яйцето.
Пирин нежно докосна ръката на жената и деликатно пое вареното яйце. После с величествена походка и с изправена царствена глава тръгна към камиона.
Гочето се заливаше от смях вътре в кабината.
Камионът потегли към родното място на Пирин, към "окото" на Кошуборун. Този ден имаше слука. Голяма авджийска слука! Пирин подгони няколко заека, "вдигна" ги, а ловджията не пропустна ни един патрон на халост. И раницата се напълни.
Тръгнаха да се връщат към поляната пред ловната хижа. Единият заек щяха да оставят подарък на Микра хижарката.
– Хайде, малка почивка, приятелче, преди да се спуснем към хижата – погали бай Сребро Пирин по главата.
Кучето пак сложи муцуната си в шепата на човека и издаде един звук, който трябваше да значи "добре". После легна по корем до стопанина си и отпусна красивата си глава на предните лапи.
Ловджията полегна на хълбок, но преди това закачи раницата на един чепат клон по-далеко от мястото на почивката им с Пирин, че да не мирише от кръвта на убития дивеч.
Пушката, по законите на ловците, остави заредена до себе си. После нахлупи каскета над очите си и се загледа в гората. Малко ли мина, много ли, бай Сребро не помнеше. Беше заспал. Стресна се от страшно ръмжене. Скочи на крака, грабвайки инстинктивно заредената пушка и се ... втрещи.
Една, не много голяма мечка, се бореше с неговия Пирин. Дива борба. На живот и смърт. Ужас изпълни цялото тяло на човека. Ужас и страх. И той без да мисли се прицели в мечката. Започна да чака сгоден момент Пирин да се поотдели от нея, че да стреля. Но мечките са умни животни, нищо, че хората не разбират това. Като видя и другия "звяр", ръмжейки диво тя се запъти към бай Сребро. За миг ловецът зърна отворената зъбата уста на хищника, приближаващ се към него, ревящ, настървен и кръвясал. Това видя отблизо човекът и потрепера. Двадесетгодишният ловец! Мозъкът му изключи всичко. Виждаше изправящата се вече на задните си крака мечка, която замахва с лапа. Замахна с лапа, за да хване насочената пушка, но в този миг изрева и падна. Чак тогава ловецът стреля. Стреля върху поваленото мечище, върху което някъде, отвисоко върху мечешкия гръб беше връхлетял огромният вълк Пирин. Ловецът можа да осъзнае, че Пирин държеше в зъби, по вълчи, мечешкия врат, от който плискаше черна и димяща кръв. Пирин отскочи чак когато бай Сребро стреля повторно по повалената от Пирин "мишена". Мечката повече на помръдна.
Едва сега човекът видя всичко "наяве". Схватката беше траяла само няколко минути. Само няколко минути!
Пирин лежеше с разкъсан хълбок и стенеше. Стенеше тихо и жално. Беше изгубил и много кръв. Красивата му глава беше с разкъсана кожа и ухо. Беше облян с кръв, която още се стичаше по бялото "лице" на кучето. Бай Сребро съблече ризата си и я разкъса. Превърза раните на Пирин, надялка с брадвата вършини и скалъпи с тях тезгере, носилка, както я наричаха ловджиите по тоя край. Привърза за нея с колана си кучето, нахлузи на голо шубата си, метна пушката на гърба и задърпа по склона раненото животно. За раницата въобще забрави. А кръвта на зайците в нея бе довела мечката. Вкъщи влезнаха по тъмно. Гочето караше като луд камиона. Разтичаха се всички. Леля Златка, плачейки, възвари вода, както ù беше наредил ветеринарният лекар д-р Момов. Гочето пък, веднага събра ловците от "дружинката" и тръгнаха обратно за Кошуборун. В нощта тръгнаха мъжете към мястото на борбата на Пирин и мечката.
До сутринта, бай Сребро не се отдели от кучето си. Галеше го, говореше му като на син. И каквото каза ветеринарният лекар – това направи. Докторът идва още на два пъти до сутринта.
Призори Пирин, поуспокоен от болките, заспа.
Ловджиите пристигнаха в къщата на бай Сребро към обяд. Донесоха му раницата със зайците и разказаха, че мечката била женска и стръвница. Но малка, още не се била чифтосвала. Подушила миризмата от заешката кръв и дошла, но се натъкнала на Пирин.
Ловците разказваха, че като оглеждали полянката и следите от борбата, премерили, че последният скок, с който Пирин повалил мечката и спасил бай Сребро, бил около седем метра дълъг. Вълчи скок! Скок на верен страж и приятел. Скок, спасил заспалия стопанин. И ловджиите нарекли това място „Вълчи скок".
По обяд Пирин вече не дишаше. Беше изпълнил дълга си с чест. Бай Сребро го погреба като човек. В двора, под ябълката, пред къщата си. А на пролетта кака Златка насади на това място едни ситнички сини цветя.
Наричаха ги незабравки.

аджамлък, аджамия – тур. неопитност, неопитен

 

Теменужка Балинова - Балина

 

АНКЕТА

КЪДЕ БИХТЕ ЕМИГРИРАЛИ?
 

Реклама

www.vigdentalinc.com
Заповядайте в новооткрития зъболекарски кабинет на д-р Ива Арнаудова
www.navigationinc.net
The new innovation in the Transportation and Logistics industry
www.bulgaria-weekly.com
Вестник "БЪЛГАРИЯ" - Най-големият български седмичник в САЩ:
www.slavi-photography.com
Фотографския свят на Слави

Online Newspapers and Magazines
World's largest online newspaper and magazine directory for local, national and international news.

“Верея"
Училище за български народни танци
Банер

Партньори

Банер
Банер
Банер