Поезия - Людмила Билярска - бр. 41-2017

Людмила Билярска
Печат

  

Пощадете Живота!

 

Крещят безумци, жадни за война.

А някъде покълва крехко  стръкче.

От семенце набъбва във пръстта.

Расте с минути и сънува слънце...

 

Закани и оръжия дрънчат.

Във този миг на мъничко човече

две зъбки никнат – ето ги на път!

На зайченце прилича. Гушка мече.

 

Омразата расте. Болезнен стон.

Потегля вик за мъст по нечовешки.

Деца рисуват на афалта дом.

И пита Бог: Къде направих грешка?...

МОКРО 

 

Във локвите подтичва къс небе –

навъсено и сиво, и разрошено.

Тревите са потънали в мокреж,

премазани белеят албиносно.

 

А влагата плътнее и тежи -

оградите и въздуха, притиснала.

От дни не съм видяла да вали,

но всичко е прогизнало, прогизнало…

 

Небето се отказа да снове.

Натича се из локвите и вадите.

Поляга върху силните криле 

на хищна птица тежко излетяла.

 

Лятото, което остава...

 

Не си отива лятото съвсем.

Все нещо се отронва от плътта му -

изпуснато от ятото перце

или цветец оставен до икона.

Не си отива лятото докрай!

Остава в нас рефрен от песента му.

Във бледо утро, дъх на билков чай

ни връща във уханните поляни.

Уплашена калинка в някой миг

ще пропълзи в разгърдената зима.

Невярващо ще гледаме снега

и пъстрата й дрешка по килима.

Не си отива лятото от нас.

Един щурец задъхан го изрече.

Отблясъци по бялата стена

от огъня 

изписват, че е вечно.

Щастието

 

Какво е, всъщност, и дали го има?

Достатъчен ли е един живот,

през който в някой миг да го достигнеш?

Ако успееш, след това какво?

 

Изплъзва ли се? Дълго ли остава?

Въпросът се нарежда до въпрос.

Различни сме по същност и направа,

нима не стига всекиго от нас?

 

*

Не се побира в рамки и шаблони,

но има аромат на свобода...

Не го преследвай, то ще те догони,

когато си набрал... височина.

Момиченце и кукла, и кутре

 

Завръщаше се явно от игра,

притиснало любимата си кукла.

Момиченце и привечер с луна,

и вятърко по котешки замъркал.

А кукличката – с ръста му почти,

развяваше косици от акрилик.

Махленското кутре след тях върви,

и цял рояк звездици им намигат!

 

 

 
   
   

 

На малка чикагска улица
 
Ролетките се спускат с дрезгав вик.
Табелките “отворено“ угасват.
Под навеса на спирката във брик
и пейката скучае даже празна.
 
Ухае на вечеря и на сън.
При пиците е ярко осветено.
Жена предъвква и се взира вън.
Отнякъде се носи плач на бебе.
 
Рекламите крещят във цветове:
‘При нас купете свежи зеленчуци’.
Ветрец разнася мирис на море -
до езерото пътят е в минути.
 
Един бездомник, или уморен –
е свит одве в безцветната си блуза.
Мотрисата изтръгва за момент,
със острия си вик,  нощта от унес...