"WOULD ТОДОР LIKE SOME БЪЛГАРСКА МАНДЖА"...!?

Венцислав Жеков
Печат

immigrants1Неотдавна попаднахме на една интересна история от Дъблин – Ирландия. Семейство българи-емигранти влизат в местен магазин и бащата пита сина си: „Тодоре, do you want вафла...!?". Ето това е един от основните проблеми на българите в емиграция, особено на така наречените нови емигранти. Те сякаш, бягайки от България, бягат и от всичко българско, но не могат да избягат от самите себе си, защото са си българи!

Наскоро се проведе представително изследване на сънародниците ни, които живеят зад граница. Фолклорните групи са основната форма на организация на пълнолетните българи в чужбина. Те пазят родните традиции предимно със собствени сили, като подкрепата на държавата е недостатъчна. Това коментираха пред телевизия btv доц. д-р Владимир Пенчев и гл. ас. д-р Лина Гергова от БАН, които са автори на това най-мащабно изследване за емигрантите ни.
То е провеждано на над 80 локации в 17 страни от Европа и Северна Америка, като са проведени срещи с над 300 сдружения, асоциации, организации и неформални клубове. „Новото, което видяхме, е случването на общността в движение – как културното наследство спомага за обединяването на българските общности", разказа д-р Гергова.
Изследователите са говорили с участниците в над 60 фолклорни групи. Вече има и големи български фестивали зад граница.
„Самодейността, която в България е от Възраждането, тя е естествена форма на организация на българските общности извън държавата – както през Възраждането не е имало държава, така и сега влиянието на българската държава, за съжаление, не е толкова силно и те са принудени сами да се организират", посочи тя.
Самодейността всъщност е едно от нещата, което особено силно се развиваше, а в известна степен и все още се развива в така наречените гарнизони военни клубове – ГВК, които днес са просто военни клубове. Именно на тези места децата не само на военните, имаха възможността да се изявяват в различни школи по изкуства, занаяти и други.immigrants2
Военните клубове, които в последните години за съжаление са почти напълно неглижирани, а това е почти равно на културно престъпление, бяха и все още са новите читалища, в които културата напук на всичко останало се развива, макар и трудно, макар и бавно.
Доц. Пенчев призова държавата да положи усилия за създаването на читалища зад граница като модерни институции, които да подкрепят културната дейност.
След като сами си унищохихме читалищата дори и в България, сега искаме да ги „възстановяваме" извън родината...! Това обаче е трудно, защото освен средства, изисква и организация, а сънародниците ни навън са хора заети, които обикновено работят много, за да съберат пари, което не им оставя особено свободно време за читалищна дейност.
В момента българските самодейци срещат проблеми даже при участието на международни фестивали, в рамките на които трябва да представят бит и култура – от посолствата не винаги им помагат и се налага България да бъде представяна основно чрез своята кухня.
Изследователите Пенчев и Гергова посочиха, че българските неделни училища са вероятно поне със 100 повече от официално акредитираните 200, но те пак покриват едва 20-25% от учениците и затова плановете за дистанционно обучение са идея в правилната посока. Проблем е, че в много семейства родителите не искат децата им да учат български с цел да се интегрират по-добре.
Това вероятно има своите основания, защото детето, особено ако ще живее извън България, първо трябва да знае местния език, за да може да се социализира успешно във втората си родина, но това не отменя моралното задължение то да помни първата си такава. Това обаче става, като се познава културата, а тя се изучава и опознава най-добре, когато е на същия език!
Интересна тенденция обаче е връщането към корените при третото поколение – внуците на емигрантите, които имат силна връзка със своите баби и дядовци и с тяхна помощ придобиват интерес към корените си. Това става и благодарение на инициативите на бабите и дядовците, но и благодарение на любознателността и така наречената ретро-мода, когато младежите и девойките искат и търсят корените си. Макар и в чужда културна и езикова среда, те търсят основата, на която да стъпят здраво в новата си действителност. Човек винаги се нуждае от основа, а тя обикновено е онова, което е първо, онова, на което е стъпил и на което е съществувал още в началото на своя житейски и професионален път.
А какво по-здраво от истинската родина,...първата...!?

 

Венцислав Жеков
кореспондент на в. „България" в София