Поезия - Людмила Билярска

Людмила Билярска

Людмила Билярска

Животе, мой... Не ми пробутвай куха философия, че да обичаш без да си любима, е висша радост. Страшно е - напротив. Животе мой, не ме черпи с измама. Да събереш най-нежното в душата си, за да получиш капчица амброзия - за някого да минеш през препятствия. Да му прошепнеш: Ето, скъпи, твоя е... А този образ, с който вече дишаш, да те погледне и ( прости ) да плюе... Животе, не изричай, че възвишено е туй, което и петак не струва.	Без право на отсрочка Отивайте си. Бързо. На мига - от дните ми. Без право на отсрочка. Поръсих радост, а познах тъга. Сама ще продължа. И слагам точка. Във златоткан копнеж ви залюлях. Повтаряхте ми: Ти, си животворие. Потеглихте за живата вода. Дарихте ми я - смесена с отрова... Потръпвам от обида и от студ. Вървете си с фалшивите заглавия! Във името на волния си дух, аз, крехката жена, презрях гнета ви.

Силуети А колко нежни чувства пропилях. Без време се изрони цвят от пролет... Улучиха синигерче в мига, когато бе понесло сламка в клоните... Свещта в онази стая догоря, а хлябът - потъмнява и се спича... Превръща се във точка на брега самотен, силуетът на момиче...	Някой ни подсказва... Те съществуват. Някой ни подсказва. От плът, навярно, някъде сред нас. Над езерото клоните се свеждат. В един полуизсъхнал разпознах: глава с рога, опашката извита и хищен бяг - нагоре и напред. Не беше даже никак дяволито, самият дявол бе изобразен. Разтърсваше ме фактът, че ги има. Не са на думи. И не са ескиз. Заглеждайте се. Те вървят по друмите, където ангелите ни докосват с бриз.

В края на август Замислена е някак си гората. От птичата гълчава оголя. Опразнени увиснаха гнездата. А нещо и във утрото изтля. Търкулват се сълзици на пробуда, но бисерно по прежно не блестят. В тревицата посърнала се губят. Ни жажда. Ни насита. Тишина. Денят рисува - слънце и надежда. Разперва листи тихата гора. По тъмнина, от паяжинна прежда заплита и разплита шлейф нощта.