Вестник БЪЛГАРИЯ - вестникът на българите в САЩ

Влезе в къщата и още от холната врата погледна към масичката с телефона. Червената лампичка мигаше. Побърза да натисне копчето.
- Здрасти, Боги - чу гласа на полковник Литаков и нещо веднага стегна гърлото му, преглътна и зачака - отиде си Савата, приятелю. Не издържа операцията, на която се надявахме всички. Днес след обяд в четири часа издъхна на операционната маса. Лекарите направиха всичко, но... не можа да дойде дори в съзнание. Лошо... голям удар за семейството му. Не мога да ти опиша трагедията. Жена му припадна, оставиха я в болницата, опасяват се за здравето и... Погребението вероятно ще бъде след три дни, искат да съберат всички роднини... За теб... не знам... ти си знаеш. Америка е далече...
Докато Литака довършваше съобщението си, Богомил отиде до бар плота и си наля уиски. Седна на фотьойла в хола и изчака да свърши записа... Облегна глава назад и притвори очи. “Как само съдбата се намеси“ - мина му през ума. Накара го да отиде в България и да се срещне с хора като Савата, които му бяха близки и да възвърне обичта и доверието си към тях. Поддал се бе на емоциите си и бе зачеркнал миналото. “Прощавай, приятелю, почивай в мир” - каза тихо Богомил с въздишка и отля няколко капки от чашата си. Сълза пробяга по лицето му. Спомни си силната прегръдка на Савата, когато след толкова години се видяха отново.
... Богомил беше разговарял днес с Джейни. Както винаги, тя с удоволствие каза, че ще се справи за тези четири дни, в които той искаше да отсъства. Беше решил в себе си, че ако няма някакви причини, които да го задържат, ще отиде до България. Днес прегледа документите, проведе няколко разговора с фирми, с които контактуваше и се увери, че може да си позволи четири дни отсъствие. Намери телефоните на няколко самолетни агенции в Чикаго. Седна по обяд и се свърза. Късметът му проработи с втората. “SUNNY BEACH TRAVEL“ му предложи два полета. В ранния следобяд, в утрешния ден, през BERLIN и четири часа по-късно с полета до Варшава. И двата го устройваха. И все пак взе полета през BERLIN. Джейни му пожела приятен път. Разбраха се, че ще поддържат връзка. Богомил още веднъж се убеди, че Джейни ще му липсва. След Нова година напускаше. Отиваха да живеят в Лос Анжелис. Краси прие да се премести да работи при него. Но той остана с впечатлението, че не посрещна предложението му с радост. Разбираше я. Но може би щеше да е и за хубаво. След приятелския разговор, с който се опита да я убеди, че Чък - ирландецът, не е за нея, тя беше му се разсърдила. Почти седмица след това не се чуваха, но една вечер тя намина при него след работа. Каза, че иска да му се извини. Докато разговаряха, той забеляза засъхнала кръв в крайчеца до ухото и. Като я попита, тя се притесни и разплака. Каза му, че Чък я ударил и и разбил носа. Бил нервен и си го изкарал на нея. Стана му много мъчно за Краси. Замълча и нищо не и каза. Но три дни по-късно той всеки ден отиваше вечер до клуба. На четвъртия ден го видя да влиза. Когато усети, че си тръгва, излезе преди него и застана зад големия хвойнов храст. Чък доста се забави, но накрая се появи и тръгна по пътеката към паркинга. Когато се изравни с Богомил, той бързо го смота и го опъна по очи на тревата зад храста. Стъпи на врата му и се наведе над него. “От днес забравяш за Краси. Ясно...” - прошепна му и продължи - “Ще ти пръсна главата, само ако и се обадиш”. ”О.К.....О.К...О.К...”, повтаряше панически ирландецът. Остави го в храстите и влезе в клуба. През прозореца видя как той изтича към колата си, превъртя до пушек гумите и отпраши към изхода. Много се надяваше да го е разбрал.
... Замисли се за Савата и неговите убийци. Сигурно ще ги хванат и осъдят. Но каквато и присъда да им дадат, ще бъде нищожна. Колко лесно е да прекъснеш човешкия живот. Да спреш мечтите му, да лишиш близките от неговата обич и да ги потопиш в мъка. Беше го изпитал върху себе си. Дълги години мисли за мъст... която все още тлееше в него...
... Стана и излезе на двора, усети, че беше нервен. За да се поразсее, се обади на леля Мария. Поговориха, даже чу и Веско. Погледна часовника, реши утре да звънне на Литака и да му каже номера на полета си. Потърси Краси, вероятно имаше работа. Знаеше, че ще види обаждането му и ще звънне. Извади куфара и го отвори на дивана. Започна да събира необходимите неща за пътуването си. Отново се стягаше за Европа. За втори път тази година. “Колко странно“ - си мислеше, докато подреждаше куфара си. “Преди няколко месеца прелетях океана, отивайки на сватба, и сега отново, но ... на погребение. А бях решил да забравя за страната, в която съм се родил. Изглежда това е невъзможно.”

София, края на септември
Самолетът на Луфтханза от Берлин кацна навреме на софийското летище. Повечето пътници бяха с полета от Чикаго. Посрещачите се струпаха до парапетите. Някои носеха табелки, други си бяха закачили големи листове с имената на хората, които очакваха. Почти всички посрещачи бяха за пристигащите от Америка пътници. Препълнени колички прискърцваха под напора на огромните сакове и куфари. Богомил бавно се придвижваше, носейки единствения си куфар и малкия спортен сак . Проби си път през гората от ръце и табелки и се отправи към изхода. Остави куфара си до една голяма керамична саксия с цветя и реши да се огледа за полковник Литаков. Ако беше тук, до сега щеше да е при него. Вероятно не бе успял да дойде навреме. Огледа се да разбере дали някой пуши в залата, за да запали цигара, но познат глас го накара да се обърне.
- Здравейте - козирува познатият му вече полицай, не можа да си припомни името му - надявам се, че не съм закъснял много.
- Не... - току що оставих куфара, изтеглих се от голямата група посрещачи, като мислех да запаля цигара.
- Можете да запалите в колата - каза полицаят и вдигна куфара.
Колата беше наблизо. Качиха се и потеглиха. Богомил се загледа в познатата му вече родна картина. Както миналия път, така и сега първото нещо, което усети, това беше наситеният с газови и бензинови изпарения въздух.
Полковникът каза да ви закарам в управлението - маневрирайки умело с волана, каза полицаят - той е извън него, но смята, че ще се прибере скоро.